Трябваше да я предупредя за това.
Както и за факта, че Арчър е доста различен от всички нас.
Температурата беше осезаемо по-ниска в ярко осветеното фоайе, макар стъкленият купол да пропускаше слънчевите лъчи. Подът бе украсен с кварц и всичко наоколо блестеше. В ъглите бяха поставени големи цветя — как ми се прииска да бръкна с пръсти в почвата!
Да бръкна с пръст в почвата… Боже, откога не го бях правила? От деня, в който тръгнахме за Маунт Уедър? Твърде дълго.
— Добре ли си?
— А? — Погледнах Деймън и осъзнах, че явно съм спряла да вървя, защото останалите вече бяха в залата зад фоайето. — Да, просто се замислих за градински цветя.
По лицето му пробяга чувство. Преди да успея да го разгадая, той извърна очи. Протегнах се и подръпнах блузата му.
— Ами ти? Все пак вече си с Доусън и Ди.
Той прокара пръсти през косата си.
— Не знам какво да мисля. — Той продължи тихо. — Радвам се да ги видя, но… по дяволите.
Кимнах с разбиране.
— Искаш да са далеч от всичко това?
— Да. Напълно.
Щеше ми се да облекча притесненията му, но нямаше как да го сторя. Надигнах се и го целунах по бузата. Това беше най-доброто, на което бях способна.
Той се усмихна, след като отново стъпих на краката си. Понечи да каже нещо, но Ди се подаде във фоайето. Явно ядосана, сложи ръце на кръста.
— Хайде де, влезте малко по-навътре. В голямата зала чакат хора, които искат да ви поздравят. Не знам какво точно трябва да представлява голямата зала, но е много яка.
Господи, Ди ми липсваше толкова много.
Деймън вдигна глава и се усмихна на сестра си.
— Мисля, че се досещам кой чака.
Хората, които ни чакаха, бяха не други, а Матю, Ашли и Андрю. Не трябваше да се изненадвам, че ги виждам тук. Матю и близнаците Томпсън бяха като семейство. Всички се събраха край Деймън и направо го погълнаха, включително Ди и Доусън.
Отново се отдръпнах, защото това беше неговата семейна среща — напълно заслужена. И стаята грабна вниманието ми. Азиатски килим. Още статуи на делфини. Покрити с кварц мебели. Диван, на който би се побрал цял футболен отбор.
Люк се метна на един диван и започна да щрака на телефона си. Парис остана до него като проблясваща сянка. Арчър стоеше в другия край на стаята, може би несигурен какво да прави. Междувременно Ди зарида отново.
Дори Ашли плачеше.
Очаквах да изпитам пареща ревност, когато Деймън я прегърна, но това не се случи. Като изключим факта, че Ашли успяваше да направи дори плаченето великолепно, нямаше за какво да й завиждам. Със сигурност знаех едно нещо на този свят, и то беше, че Деймън обича мен.
Матю пристъпи напред и стисна раменете на Деймън.
— Радвам се… толкова се радвам да те видя.
— И аз теб. — Деймън плесна с ръце. — Съжалявам за колата.
Почудих се какво ли е станало с колата на Матю, но в този момент нещо сякаш заседна в гърлото ми. Докато ги гледах как се радват един на друг, си спомних колко важен е Матю за тях. Той беше единственият човек, когото те можеха да нарекат „баща“.
— Трудно е, нали? — попита тихо Арчър.
Намръщих се.
— Да не си отново в главата ми?
— Не. Мислите ти са изписани на лицето ти.
— О! — въздъхнах и погледнах отново към другите. — Мама ми липсва и не знам…
Поклатих глава, тъй като не исках да довърша изречението.
Когато приключиха с прегръдките, Матю пръв дойде при мен. Прегърна ме малко сковано, но все пак оцених жеста. Ашли и Андрю се приближиха и веднага станах предпазлива. Никога не ме бяха харесвали.
Трептящите сини очи на Ашли бяха зачервени, когато тя хвърли поглед към дрехите ми. Явно реши, че съм напълно скарана с модата.
— Не съм ужасно развълнувана да те видя, но все пак се радвам, че си жива.
Задавих се от смях.
— Ами… благодаря.
Андрю потърка брадичка. Изглеждаше критично настроен.
— Съгласен съм с Ашли.
Кимнах, без да знам какво да отвърна. Вдигнах ръце и леко свих рамене.
— И аз се радвам да ви видя.
Ашли се засмя гърлено.
— Не, не се радваш, но няма проблем. Всъщност яростната ни неприязън към теб е без значение в момента.
Арчър подсвирна и извърна поглед, което веднага привлече хитрия поглед на Ашли. Беше толкова красива, че повечето мъже едва ли биха могли да й устоят.