Двайсет и трета глава
Кейти
Препрочитах за трети път новото си име и още не можех да го възприема. Нещо в него звучеше познато.
— Ана Уит?
Ди подскочи.
— Аз избрах имената.
Нещата се изясняваха.
— Какво е твоето, Деймън?
Той погледна документите си и се подсмихна.
— Кайдън Роу. Хм. Звучи приятно.
Зяпнах и се обърнах към Ди.
— Избрала си имена от книга!
Тя се изкикоти.
— Реших, че ще ти допадне! Освен това „Сладко зло“ е една от любимите ми книги, пък и точно ти ме накара да я прочета, та затова…
Не успях да се въздържа. Засмях се, загледана в снимката си.
Новата ми лична карта бе почти идентична с шофьорската ми книжка, но съдържаше друг адрес. Под нея бе поставена истинската ми лична карта, на която пишеше Кейти Шуорц, и още няколко сгънати листа хартия.
Боже, как ми липсваха книгите ми. Исках да ги прегърна, да ги разцелувам.
— Намерих я в спалнята ти — обясни Ди и потупа с пръст картата. — Промъкнах се там, преди да тръгнем, взех и малко дрехи.
— Благодаря ти — отвърнах.
Закрих старата си лична карта с новата. Ако се взирах едновременно в двете, щях да изпадна в криза на идентичността.
— Ей, чакай, значи новото ми име е от книга? — намръщи се Деймън. Той също държеше старата си лична карта, но под нея имаше кредитна карта на името на Кайдън. — Налага се да попитам за какво се разказва. Дано не съм кръстен на някой магьосник или нещо подобно.
— Не. Става дума за ангели, демони, нефилими и… — замлъкнах, защото осъзнах, че всички са втренчили поглед в мен, сякаш на челото ми се разтваря трето око. — А Кайдън е въплъщение на похотта.
Очите му проблеснаха с интерес.
— Е, значи е съвсем подходящо. — Той ме сръчка с лакът и аз врътнах очи. — Чудесно е, нали?
— Да — каза Ди.
— Както и да е — обади се Доусън и седна на облегалката на дивана. — Прехвърлих сметките ви на новите имена. Ще намерите и копия от дипломите си. Макар да не завършихте — той се ухили, — по документи няма да сте по-тъпи от нас. Всички имаме страхотни нови самоличности.
— Как постигнахте всичко това? — попитах, тъй като изобщо не знаех как се правят лични карти и се фалшифицират документи.
Люк се усмихна лукаво.
— Подправянето на карти и документи е един от многото ми таланти.
Взрях се в хлапето и се почудих има ли въобще нещо, което не би могъл да направи.
— Не — намигна ми Люк.
Присвих очи.
Деймън разгледа документите.
— Хора, наистина ви благодаря. Това е начало. — Той вдигна поглед, очите му искряха. — Това е нещо.
Кимнах. Опитвах се да не мисля за всичко, което губех с това ново начало. Като например мама. Трябваше да намеря начин да я видя.
Останахме в стаята известно време. Основно си разказвахме за изминалите месеци. Никой не говореше за бъдещите си планове, тъй като никой не знаеше накъде ще поеме. Лайла ме разведе из красивия си дом и аз я помолих да използвам тоалетната, която между другото беше с размерите на спалня и имаше стъклени вътрешни стени.
На долния етаж стаите бяха повече, отколкото би могъл да използва, който и да е човек. А Лайла живееше сама в просторния си дом. Ди дойде при нас и стисна ръката ми, докато Лайла ни показваше кухнята и остъклената веранда.
— Това ще ти хареса — каза Ди. — Само почакай.
Лайла ни се усмихна през рамо.
— През последната седмица Ди се опитваше да измисли как да ви освободи, но… Така и не стигнахме до реалистичен план, тъй като с Матю не можехме да рискуваме някой да бъде заловен.
Изпълнена с любопитство, аз ги последвах навън; очаквах температурата да е непоносима. Вместо това се оказах в оазис.
— О, боже… — възкликнах.
Ди се повдигна на пръсти.
— Казах ти, че ще ти хареса. Красиво е, нали?
Кимнах безмълвно. Не знаех какво точно да кажа. Множество палми бяха подредени край обсипана с кварц стена и образуваха съвършена сенчеста зона. Мястото бе правоъгълно, с голям вътрешен двор с грил, огнище и шезлонги. Ярки цветя и храсти, които видях по време на бягството ни през пустошта, но не можех да назова, обграждаха павираната пътека. Във въздуха се носеше аромат на жасмин и градински чай. В единия край имаше басейн с каменна площадка.