Такива градини показваха само по телевизията.
— Когато Ди ми каза, че обичаш градинската работа, разбрах, че имаме нещо общо. — Лайла прокара пръсти по червено-жълтия кротон. — Мисля, че Ди е прихванала от любовта ти към градините. Напоследък ми помага тук.
— Действаше ми добре. — Ди сви рамене. — Нали се сещаш, помагаше ми да си подредя мислите.
Точно затова обичах работата в градината. Помага ти да си подредиш мислите.
След като разгледах всичко от пръстта до декоративните камъчета, последвах Ди на горния етаж. Деймън говореше с Доусън, Матю и близнаците Томпсън. Имаше нужда да прекара известно време с тях. Пък и размотаването с Ди стопляше душата ми.
Вратата на една от спалните беше затворена и аз се досетих, че там е Бет.
— Как се справя Бет? — попитах.
Ди забави крачка. Гласът й беше тих.
— Добре е, предполагам. Не говори много.
— Мислиш ли, че е…
Ох. Как можех да изрека въпроса, без да прозвучи безсърдечно?
— … с всичкия си? — предложи Ди, но го направи без озлобление. — Някои дни са по-леки, но напоследък е доста уморена и спи много.
Пристъпих край огромна урна, пълна със сансевиери.
— Не може да се е заразила с нещо. Ние не се разболяваме.
— Знам. — Ди спря пред спалнята в края на коридора. — Мисля, че пътуването я стресира. Не ме разбирай погрешно, тя искаше да помогне, но е много уплашена.
— И с право. — Отметнах няколко кичура и се съсредоточих върху стаята. Леглото можеше да побере петима души, а край таблата бе струпана планина от възглавници. — Това ли е нашата спалня?
Ди ме зяпна, после поклати глава.
— Извинявай. Да. За теб и брат ми. — Ди се изкикоти. — Еха. Само преди година, Кейти…
На устните ми разцъфна усмивка.
— Бих предпочела да си наръгам окото, отколкото да спя в една и съща къща с Деймън.
— Окото? — засмя се Ди и тръгна към килера. — Това вече е сериозно.
— Така е.
Седнах на леглото и веднага се влюбих в страхотния матрак.
Ди върза косата си на опашка и влезе в килера. Успях да зърна някои от старите си дрехи.
— Взех някои неща — джинси, блузи, рокли, бельо…
— Благодаря ти. Наистина. Това — казах и посочих облеклото си — е единственото, което имам. Иска ми се да нося нещо, което си е мое, след… — Замълчах, защото не виждах смисъл да продължа. Огледах стаята — исках разговорът ни да продължи, и тогава забелязах още една врата.
Имаме собствена баня?
— О, да. Във всяка стая има баня. Тази къща е уникална. — Тя излезе от килера и дойде до леглото. — Ще ми е трудно да я напусна.
Бях тук само от няколко часа, но вече исках да живея в този дом.
— Накъде ще поемеш сега? С нас ли?
Тя сви рамене.
— Не се замислям за това, защото не знам дали ще е възможно да останем заедно. Да се върнем вкъщи е немислимо — по много причини. — Тя спря и ме погледна. — Всички в училище бяха толкова… различни, след като ти и Деймън изчезнахте. Заради полицаите и журналистите наоколо, хората изпаднаха в паника. Лиса не беше на себе си, особено след станалото с Кариса. Добре, че приятелят й е до нея. Тя мисли, че с Доусън сме извън града, за да се видим с роднини. Донякъде е вярно.
Изпълнена от страх, едва запазих спокойствие.
— Мога ли да те попитам нещо?
— Разбира се. Всичко.
— Майка ми — как е тя?
Ди се замисли, преди да отговори.
— Истината ли да ти кажа, или предпочиташ да те успокоя?
— Толкова ли е лошо?
Очите ми се насълзиха толкова бързо, че трябваше да извърна поглед.
— Сама се досещаш. — Тя стисна ръката ми. — Майка ти е разстроена. Взе си голяма отпуска — нямаше проблеми с работодателите си. Били са доста отзивчиви, доколкото чух. Не вярва, че ти и Деймън сте избягали. Това беше официалното становище на полицията, след като не можаха да открият причина ти, Деймън и Блейк да изчезнете ей така. Струва ми се, че министерството на отбраната се намеси в разследването. Заключенията бяха прибързани.
Поклатих глава.
— Защо ли не се изненадвам? Дедал имат хора навсякъде.
— Майка ти намери лаптопа, който Деймън ти бе купил. Трябваше да й призная, че е подарък от него. Във всеки случай тя знаеше, че ти не би избягала без лаптоп.