Измина десет квартала и се озова до космодрума. На полето се издигаше кораб. Постоя, погледа и после се отправи към евтиното ресторантче да закуси.
„Кораб — мислеше той. — Обнадеждаващ признак. Има дни, в които няма да видиш нито един, а понякога — три-четири. Днес има кораб, може да е именно той.
Както и да е — си каза той, — ще намеря кораб, който ще ме заведе у дома. Кораб, на който ще бъде крайно необходим механик и капитанът ще затвори очи пред авариите в предишните ми рейсове.“
Знаеше, че се самозалъгва. Всеки ден си говореше едно и също. Вероятно, за да оправдае ежедневните си посещения на космодрума. Самозалъгване, което помага да запази надеждата, за да не падне духом. Самозалъгване, което позволява даже някак да се изтърпи мрачната, задушна колиба и зелената земя.
Влезе в ресторанта и седна на масата.
Сервитьорката се приближи, за да вземе поръчката.
— Пак мекици? — попита тя.
Той кимна. Мекици — евтина и калорична храна, точно каквото му е необходима. По-дълго време да му стигнат парите.
— Днес ще намерите своя кораб — каза сервитьорката. — Имам такова предчувствие.
— Възможно е — отговори той, като не вярваше особено.
— Знам какво ви е на душата — продължаваше тя. — Знам колко е тежко. Самата аз тъгувах за родината си, когато за първи път напуснах родния дом. Мислех, че ще умра.
Той мълчеше, чувствувайки, че, ако отговори, ще урони достойнството си, въпреки че за какви дяволи му е сега това достойнство!
Разбира се, не ставаше дума за обикновена тъга по родината. Това беше планетна носталгия, мъка по другата култура, болка от раздялата с всичко, с което беше свикнал и към което бе привързан.
Докато чакаше мекиците, изведнъж се сети за съня си: изчезващите в далечината червени склонове, милващият кожата сух прохладен въздух, блясъкът на звездите в здрача, вълшебното злато на далечните пясъчни бури. И ниската къщичка, която се притиска към земята, а на терасата, обърната към залеза, неподвижно седи в креслото посребрял старец…
Сервитьорката донесе мекиците.
„Ще дойде ден — мислено си каза той, — когато не ще мога повече да понасям това самоизтезание, това самосъжаление. Отдавна беше време да се избавя от него. И колкото повече се помирявам с него, толкова повече то определя моите мисли и постъпки.“
Дояде мекиците и плати.
— Всичко хубаво — каза сервитьорката, усмихвайки се.
— Благодаря — отговори той.
Помъкна се по пътя, по скърцащия чакъл, и слънцето припече гърба му, но от зеленината беше избавен. Космодрумът беше безжизнен — изгорен, оголен.
Стигна до космодрума и се приближи към канцеларията.
— Пак вие — каза чиновникът.
— Има ли рейс за Марс?
— Не. А, почакайте, тук един току-що се приготвяше…
Чиновникът стана. Излезе навън и почна да вика някого.
След няколко минути се върна в канцеларията. Подире му вървеше мъж с изглед на борец. На главата на бореца имаше фуражка с изтрити, неясни букви „Капитан“.
— Ето този човек — каза чиновникът — Сън Купър. Механик първа класа, но е имал наказания…
— По дяволите наказанията! — изрева капитанът. Той се обърна към Купър: — Морисоните познавате ли?
— От пелени — отговори Купър.
Това беше лъжа, но вярваше, че ще се справи с двигателите.
— Общо взето им няма нищо — продължи капитанът, — само понякога вдигат малко шум, капризничат. Ще се наложи да ги поглезите. Не бива да откъсвате очи от тях. Ако се зазяпате — всичко е свършено.
— Ще се справя — каза Купър.
— Моят механик ме подведе и избяга — капитанът плю на пода, демонстрирайки презрението си към избягалия механик. — Излезе слабичък в коленете.
— Моите колене са здрави — твърдо каза Купър.
Знаеше какво го чака. Но нямаше избор. Пътят за Марс беше през „морисоните“.
— Ами тогава да вървим — рече капитанът.
— За минута — каза чиновникът. — Това не става така. Вие сте длъжни да му дадете време да си събере нещата.
— Нямам нищо за събиране — намеси се Купър, като си спомни жалките вехтории, които остави в гостилницата. — нищо ценно.
— Трябва да сте наясно — продължи чиновникът, обръщайки се към капитана. — Не може да се гарантира за човек, който е имал наказания.
— Плюя на всичко — отряза капитанът. — Достатъчно е да познава двигателя и движението, нищо повече не ме интересува.
Като нов корабът не е бил нищо особено, а и с годините не бе станал по-добър. Да, въобще да се лети с такъв ще е мъка, без да говорим за това, че „морисоните трябва да се глезят“.
— Не се страхувайте, няма да се разпадне — каза капитанът. — Ще издържи повече, отколкото си мислите. Просто е чудно на какво е способно това корито, напук на всички дяволи.