Дафни дю Морие
Особняк
Баща и спеше. От десетина минути, не повече. Допреди малко Шийла го забавляваше с няколко стари албума, които нарочно бе донесла от кабинета. Смяха се и ги разглеждаха заедно. Баща и беше много по-добре. Сестрата дори сметна, че може да си вземе половин ден отпуск, и следобеда излезе да се поразходи, като остави пациента си на грижите на дъщеря му, а междувременно мисис Мъни се бе измъкнала с колата — отишла бе до селото на фризьор. Лекарят ги бе уверил, че кризата е преминала и че на болния не му трябва друго, освен да си почива и да не се притеснява за нищо.
Шийла стоеше до прозореца и гледаше към градината. Щеше, разбира се, да остане у дома, докато баща и се нуждае от нея — наистина не можеше и дума да става да отпътува, преди да е сигурна, че той е съвсем добре. Смущаваше я само едно — отхвърли ли сега предложението на театъра да поеме главни роли в предстоящите постановки на няколко Шекспирови пиеси, друг подобен шанс можеше вече и да не и се удаде. Розалинда… Порция… Виола — Виола несъмнено бе най-вълнуващият образ сред тях. Копнежът, скрит зад преструвка, цялата тази интрига, в която измамата изостря жаждата за любов.
Тя се усмихна несъзнателно, прибра косата си зад ушите, отметна глава, с ръка на хълбока — Виола, която се представя за Цезарио, — и точно тогава долови шум от някакво раздвижване в леглото, сетне видя, че баща и се мъчи да седне. Гледаше я, сякаш не можеше да повярва на очите си. Ужас и неверие бяха изписани на лицето му. Извика:
— Не, не… Джини… О, боже!
А когато тя изтича до него и го попита: „Какво има, миличък, какво ти е?“ — той се опита да я отблъсне, като клатеше глава. После изнемощял се отпусна на възглавниците и Шийла разбра, че е мъртъв.
Изхвърча от стаята и взе да вика сестрата, после се сети, че тя е на разходка. Можеше да е поела и през полето, кой знае къде бе отишла. Шийла се втурна към долния етаж да търси майка си, но къщата беше празна, а вратите на гаража стояха широко отворени — майка и явно бе тръгнала нанякъде с колата. Защо точно сега? За какво? Не бе и казала, че ще излиза. С разтреперани ръце Шийла грабна телефона и набра номера на лекаря, ала отсреща отговори не самият лекар, а автоматът-секретар, от който звучеше записът на неговия глас, безизразен, механичен: „Говори доктор Дрей. Ще отсъствам до пет часа. Ако имате да съобщите нещо, заповядайте моля…“ Последва пиукане, сякаш се бе обадила на службата за „точно време“ и ей сега щеше да чуе: „Ще бъде два часът, четиридесет и две минути и двадесет секунди…“
Шийла тресна слушалката и взе припряно да търси в указателя номера на колегата на д-р Дрей, започнал неотдавна да работи при него — млад човек, когото тя не познаваше. Този път отговори истински глас, глас на жена. Чуваше се детски плач, гърмеше радио и жената нервно сгълча детето да мълчи.
— На телефона е Шийла Мъни от Уайтгейтс, Грейн Марсдън. Моля ви, кажете на лекаря да дойде веднага. Баща ми току-що почина. Сестрата излезе и аз съм сама вкъщи. Не мога да намеря доктор Дрей.
Сякаш отстрани чу как собственият и глас секна и когато жената отсреща отговори бързо и съчувствено: „Ще се свържа веднага със съпруга си“, тя не бе в състояние да каже нищо повече. От устата и не можеше да излезе и звук. Шийла се отдалечи слепешката от телефона и изтича, отново горе в спалнята. Баща и лежеше, както го бе оставила, ужасът все още бе изписан на лицето му. Тя приближи, коленичи до него и целуна ръката му, а по страните и се стичаха сълзи. „Защо, боже мой? Какво точно стана? Какво направих?“ Когато я извика, тъй както и викаха на галено, Джини, той нямаше вид на човек, който се е събудил от внезапна болка. Съвсем не изглеждаше така. По-скоро в гласа му звучеше някакво обвинение, сякаш бе извършила нещо толкова възмутително, че то слагаше край на доверието му в нея. „Не, не… Джини… О, боже!“ После, когато се втурна към него, той се опита да я отблъсне и мигом издъхна.
„Какво направих, какво, боже мой, направих? — питаше се тя. — Не мога да го понеса.“ Стана с все още премрежени от сълзите очи, изправи се край отворения прозорец и отново надзърна през рамо към леглото, но то вече изглеждаше другояче. По лицето на баща и нямаше и следа от онзи напрегнат поглед. Той бе спокоен. Вече си бе заминал оттук. Мигът, който разкри пред него истината, беше изчезнал завинаги и тя никога нямаше да я узнае. Нещо се бе случило, ала кога? Някакво неясно „тогава“, минало някакво, останало в друго измерение на времето, а това „сега“, настоящето, бе всъщност и част от едно бъдеще, в което той нямаше да има дял. Настоящето, бъдещето — неговото място в тях щеше да остане празно като страниците в албума за снимки до леглото, които чакаха да бъдат попълнени. „Дори и да е отгатнал за какво си мислех, а той често успяваше да направи това, в никакъв случай не би се засегнал — разсъждаваше Шийла. — Нали знаеше, че искам да играя тези роли, насърчаваше ме дори, радваше се. Не съм имала намерение да се измъкна и да го изоставя… Защо на лицето му се изписа такъв ужас, такова неописуемо разочарование? Защо? Защо?“