— Довиждане, мистър О’Райли — подвикна тихичко Майкъл, палейки мотора, и сетне освободи въжето.
— Довиждане, мойто момче — отвърна началникът на пощата.
Лодката се плъзна покрай тръстиките и пое навътре в езерото, моторът пърпореше тихо, приглушено. Началникът на пощата махна с ръка, после се обърна и закрачи нагоре към пътеката.
Пътуването до острова не продължи повече от пет минути, но погледнат от езерото, брегът изглеждаше тъмен, далечен, а от неясните очертания на хълмовете в далечината се излъчваше нещо зловещо. Светлините на Балифейн биха и вдъхнали малко успокоение, но те не се виждаха. Никога не се бе чувствала толкова уязвима, тъй сама. Майкъл не каза нищо, докато лодката не се приближи до малкия кей, който свързваше водата с тесния бряг. Дърветата растяха нагъсто досами водата. Той завърза лодката, после протегна ръка към нея.
— Ето какво — заяви Майкъл, докато и помагаше да стъпи на кея, — истината е, че капитанът е на събрание от другата страна на езерото и сигурно ще се върне някъде към полунощ. Ще ви заведа в къщата и стюардът ще се погрижи за вас.
Стюардът… Замъкът Балифейн и голямата къща в григориански стил изникнаха отново и я върнаха в онзи свят на фантазията, който ги бе създал, но към думата «стюард» се прибавяше някакъв елемент от средновековието — Малволио, двама-трима слуги, каменни стъпала, които водят към огромна зала. Хрътки, застанали на стража пред вратите. Това запали у нея искрица доверие. Майкъл, нямаше да я удуши тук под дърветата.
Неочаквано на по-малко от стотина крачки се появи и къщата, разположена на поляна сред дърветата. Дълга, ниска едноетажна постройка, изградена от дървен материал. Заприлича и на болница за туземци, като онези по картинките, дето мисионерите са ги строили в джунглата. По цялата дължина на къщата имаше веранда и когато Майкъл я поведе по стъпалата и спря пред вратата с надпис: «За камбуза», отвътре се разлая куче, но това съвсем не беше лай, излизащ от гърдите на настървена хрътка, а по-скоро джавкане, пискливо и по-остро. Майкъл се изсмя, обърна се към нея и каза:
— Когато Скип е тук, аз няма защо да пазя. Подушва непознатите още преди да се доберат до брега.
Вратата се отвори. Пред тях застана нисък, набит мъж на средна възраст, облечен в униформа на морски стюард.
— Отваря ти се малко работа, Боб — заяви Майкъл. — Тази млада дама обикаляше по тъмно край езерото, освен това стана ясно, че разпитвала мистър О’Райли за капитана.
Върху лицето на стюарда не помръдна нито един мускул, само очите му зашариха по дрехите на Шийла, най-вече към джобовете на сакото и.
— Не носи нищо — съобщи Майкъл, — чантата и е сигурно в колата, оттатък, на шосето. Всъщност младата дама е отседнала в «Килмор Армс», но ние решихме, че е най-добре да я доведем направо тук. Знае ли човек?
— Заповядайте, мис, влезте — обърна се стюардът към Шийла с любезен, но твърд глас. — Доколкото разбирам, идвате от Англия?
— Да — отговори тя. — Пристигнах днес в Дъблин със самолет и после с колата дойдох направо тук. Работата ми с капитан Бари е съвсем лична и не желая да я обсъждам с друг.
— Разбирам — каза стюардът.
Дребното кученце с щръкнали уши и умни, интелигентни очи внимателно душеше глезените на Шийла.
— Бихте ли ми подали горната си дреха? — попита стюардът.
Безумна идея. Тя беше с вълнено сако в тон с полата и. Свали го и му го подаде. Той пребърка джобовете и го остави на облегалката на един стол. Сетне — наистина отвратително — с резки, професионални движения опипа тялото и, а в това време Майкъл следеше процедурата с нескрит интерес.
— Не ми е ясно защо вършите това — каза Шийла. — Та нали вие ме отвлякохте, а не аз вас?
— Така постъпваме с всеки посетител, когото не познаваме — каза стюардът. — Да си спестим някои неприятности; по-нататък. — Той кимна с глава към Майкъл. — Добре направи, че доведе младата дама. Ще обясня всичко на капитана, когато се върне.
Майкъл се захили, намигна на Шийла, вдигна на шега ръка, имитирайки военен поздрав, и излезе, като затвори вратата след себе си.
— Последвайте ме, моля — каза стюардът. Шийла взе да съжалява, че Майкъл го няма — сега той изведнъж и се стори съюзник, а не възможен похитител. Тя тръгна след стюарда Боб (той вече съвсем не и приличаше на Малволио), който я поведе по коридора към една стая в дъното, отвори със замах вратата и я покани да влезе.
— Цигарите са на масата до камината — заяви Боб. — Позвънете, ако имате нужда от нещо. Ще искате ли кафе?
— Да, моля ви — каза Шийла. Ако се наложеше да бодърствува цяла нощ, кафето щеше да и помогне.
Стаята бе просторна, удобна, застлана от край до край със син килим. Канапе, няколко дълбоки кресла, голямо бюро край прозореца. Снимки на кораби по стената. Главните пращяха весело в камината. Обстановката и напомняше за нещо, нещо от детството и, тя като че ли бе виждала подобна стая. После се сети. Наредбата бе точно копие на капитанската каюта на «Екскалибур», каютата на баща и. Разположението, мебелировката бяха същите. Имаше нещо необичайно в това да се озовеш сред такъв познат декор. Сякаш прекрачваше обратно в миналото.