Шийла започна да обикаля из стаята, опита се да възприеме атмосферата. Отиде до прозореца и дръпна завесите — за миг и се стори едва ли не, че пред нея ще се открие палубата, а отвъд в далечината ще има и други кораби, пуснали котва в пристанището на Портсмут. Но нямаше нито палуба, нито кораби. Виждаха се само дългата веранда, неясните очертания на дърветата и пътеката към езерото, което сега блестеше, сгряно от луната. Вратата отново се отвори и стюардът донесе кафето на сребърен поднос.
— Капитанът ще се върне скоро — съобщи той. — Току-що ми предадоха, че катерът му е тръгнал преди петнайсет минути.
Катер… Значи нямаха само тази лодка. Току-що му предали. Не бе чула никакво позвъняване, а и нали в къщата нямаше телефон. Стюардът излезе и затвори вратата. Шийла отново изпита страх, пък и бе наникъде без чантата си, която остана в колата. Нямаше гребен, нямаше червило. За последен път се бе пооправила, преди да слезе в бара на «Килмор Армс». Тя се взря в огледалото, закачено на стената зад бюрото. Влажна коса, пребледняло и изпито лице — имаше безумен вид. Зачуди се кое е по-добре: дали той да я свари как спокойничко си пие кафето, отпусната в едно от креслата, или може би трябваше да се изправи наперено до камината, с ръце в джобовете на сакото. Имаше нужда от напътствие, от режисьор като Адам Вейн, който да и каже какво да направи, къде ще е най-добре да застане, преди още завесата да се е вдигнала.
Шийла обърна гръб на огледалото и както бе застанала с лице към бюрото, погледът и се спря на една снимка, поставена в синя кожена рамка. Та това бе снимката на майка и като булка с отметнат назад воал и онази победоносна усмивка, която винаги я дразнеше. Ала тук нещо не беше наред. Младоженецът, застанал до нея, не бе бащата на Шийла. Беше Ник, кумът, вчесан нагоре, надменен, отегчен. Слисана, тя се взря по-отблизо и разбра, че фотографията е умело фалшифицирана. Главата и раменете на Ник бяха поставени върху тялото на баща и, докато главата на баща и, с пригладена коса и щастлива усмивка, бе пренесена върху длъгнестата фигура отзад при шаферките. Шийла откри веднага този трик само защото знаеше оригиналната снимка, която стоеше върху бюрото на баща и у дома — и самата тя я имаше, прибрана в някакво чекмедже. Всеки друг би сметнал снимката за истинска. Но защо, боже мой? Кого е искал да измами Ник? Може би самия себе си?
Шийла се почувствува неудобно и се отдръпна от бюрото. Самоизмамваха се обикновено душевноболните. Какво бе казал баща и? Ник винаги е бил особняк… Тя се бе изплашила, когато двамата мъже я разпитваха на брега на езерото, но то беше физически страх, естествена реакция при мисълта, че може да стане жертва на насилие. Това сега беше друго — изпитваше отвращение и не беше наясно от какво точно се бои. В началото стаята и се бе сторила уютна и позната, но сега всичко изглеждаше необичайно, налудничаво. Чувствуваше, че не бива да остане тук.
Отиде до прозореца, от който можеше да се излезе на верандата, и дръпна завесите. Беше заключен. Значи нямаше начин да избяга. После чу гласове в коридора. «Ето — каза си тя — вече няма връщане назад. Трябва да лъжа, да измислям, да импровизирам.» Сама — в къщата освен нея бе само стюардът — с един болен човек, с един луд. Вратата се отвори и той влезе в стаята.
В първия миг и двамата се стъписаха. Той всъщност отвори вратата буквално в секундата, в която тя понечи да предприеме нещо. Завари я в неловко положение, полу наведена между креслото и масичката за кафе — в позата и нямаше никакво достойнство. Шийла се изправи и впери очи в него. Капитанът също. Ни най-малко не приличаше на кума от истинската снимка, освен по фигурата — бе също тъй слаб и длъгнест. За алаброс и дума не можеше да става, тъй като косата му бе доста оредяла, а с черната превръзка върху лявото око приличаше на Моше Даян. Дясното му око я изучаваше — то бе наблюдателно и съвсем синьо. Устните — тънки. Стоеше, приковал поглед върху нея, а кученцето, което се бе втурнало в стаята след него, подскачаше наоколо. Без да сваля очи от Шийла, той извика на стюарда:
— Операция Б може да започва, Боб.
— Да, ясно, сър — отговори стюардът от коридора. Вратата се затвори, Ник пристъпи и каза: