— Виждам, че Боб ви е донесъл кафе. Боя се, че е студено.
— Не знам. Още не съм го пила.
— Добавете му малко уиски, ще се почувствувате по-добре.
Той отвори един бюфет, вграден в стената, и извади табла с гарафа, сифон и чаши. Постави я на масата между двете кресла, сетне се отпусна в креслото срещу нея и кученцето скочи на скута му. Шийла си наля малко уиски в чашата с кафето — усещаше, че ръката и трепери. Отгоре на всичко чувствуваше, че се облива в пот. Гласът му беше ясен, говореше доста отсечено, властно, напомняше и за един режисьор, който преподаваше в театралното училище и докарваше до сълзи половината от студентите си. Всички се стъписваха, но не и тя. Една сутрин Шийла се възмути и напусна класа, а той се принуди да и се извини.
— Добре е да се отпуснете малко, да се успокоите — заяви домакинът. — Цялата сте като струна. Съжалявам за отвличането, но вината си е ваша. Много неразумно сте се разхождали край езерото посред нощ.
— На табелата пише само «Към Лох Тора» — отговори Шийла. — Никъде не видях предупреждение, че влизането е забранено. Би трябвало още на летището да препоръчват на гостите да не ходят никъде след залез слънце, но вероятно не го правят, защото с това ще прогонят всички туристи.
«Изгълтай това» — рече си тя и изля в гърлото си примесеното с уиски кафе. Мъжът я погледна с лек присмех и започна да гали гладката лъскава козина на кученцето. Погледът му я смущаваше. Шийла имаше чувството, че лявото му око под превръзката е съвсем здраво.
— Как се казвате?
Отговорът и дойде инстинктивно.
— Джини — отвърна бързо тя и добави: — Блеър. Дженифър Блеър беше псевдонимът и в театъра.
Струваше и се, че Шийла Мъни не звучи добре за актриса. Ала никой освен баща и не бе я наричал точно Джини. Как можа да го изстреля? Сигурно от нерви.
— Брей, брей, значи Джини. Хубаво име — отбеляза той. — И защо искахте да ме видите, Джини?
Импровизирай. Хващай репликата, сетне усетът ще ти подскаже. Адам Вейн винаги казваше така. Ето ситуацията, включи се в нея. Хайде, започвай…
На масата имаше кутия с цигари и запалка. Шийла се наведе и взе една цигара. Той не направи опит да и запали.
— Аз съм журналистка. Редакцията ни се готви напролет да излезе с нова рубрика, която ще проследи как се отразява излизането в пенсия върху военно-служащите. Харесва ли им, не им ли доскучава… С какво се занимават, хобита и така нататък. Знаете какво се пише. Та мен натовариха с тази задача, мен и още трима души. Вие бяхте в моя списък и ето ме — дойдох.
— Значи това било.
Много и се искаше поне за миг да отмести окото от нея. Кученцето се бе размазало от удоволствие под галещата ръка и лежеше по гръб, с вдигнати във въздуха лапи.
— Какво ви накара да решите, че бих могъл да представлявам интерес за вашите читатели?
— Аз всъщност нямам нищо общо с избора на хората — отговори тя. — Други се занимават с тази работа. Бяха ми дадени само кратки данни. Военен, бойни отличия, пенсиониран, живее в Балифейн. Поемам задачата оттук нататък. От мен се иска да се върна с материал. Да се докосна до човека, да заинтригувам читателите…
— Наистина любопитно — отбеляза Ник, — защо вашите началници са се спрели точно на мен, когато наоколо живеят много по-изтъкнати военно служащи от запаса? Генерали, контраадмирали, с лопата да ги ринеш.
Тя сви рамене.
— Да си кажа правото, те не избират специално този или онзи, ами слагат имената в една папка и който се падне. Освен това подметнаха ми, че сте живеели като отшелник. Подобни неща будят любопитство. Поръчаха ми непременно да разбера кое ви е накарало да се отдръпнете от света.
Той наля уиски в чашата си, после отново Се облегна назад.
— И как му е името на вашия вестник?
— Не вестник, а списание. От онези новите, с лъскавите корици — смята се за много перспективно. Излиза два пъти в месеца. «Сърчлайт», може би сте го виждали.
Всъщност имаше такова списание, бе започнало да излиза неотдавна. Попадна и един брой сега на идване в самолета.
— Не, не съм го виждал, но това не бива да ви изненадва. Когато човек живее като отшелник, мисля, че такива пропуски са му простени.
— Моля ви се, нормално е да се предположи.
Окото бе нащрек. Тя пусна облак дим във въздуха.
— Значи професионално любопитство. То ли ви накара да се запътите към езерото по тъмно, вместо да изчакате и да се свържете с мен на другия ден?
— Естествено. При това живеете на остров. Островите винаги са криели загадки. Особено нощем.
— Значи не сте от плашливите.
— Изплаших се, когато вашият приближен Майкъл и доста неприятният началник на пощата ме притиснаха от двете страни, и ме принудиха да се кача в лодката.