— Какво помислихте, че ще направят?
— Очаквах побой, изнасилване, убийство, нещо такова.
— Ето какво става, когато човек чете английски вестници и пише за лъскави списания. Може и да ви се вижда чудно, ала ние тук в Ирландия сме кротки хора. Това, дето открай време се стреляме едни други, то си е традиция. Но изнасилване? Такова нещо няма. Ние не прелъстяваме жените. Те ни прелъстяват.
Сега вече Шийла не можа да не се усмихне. Увереността и се възвръщаше. Отблъсквай и настъпвай. Тя можеше да поддържа такъв разговор с часове.
— Разрешавате ли да цитирам това ваше мнение?
— Бих предпочел да не го правите. Накърнява националния образ. По ни е драго да се оприличаваме със сатаната. Така и другите ни уважават повече. Налейте си още уиски.
— Благодаря, ще си налея.
«Ако това беше репетиция — помисли си Шийла, — режисьорът щеше да ми каже да не стоя на едно място. Да си налея от гарафата, да се изправя, да огледам стаята. Не, всъщност по-добре е да не ставам.»
— Сега е ваш ред да ми отговорите на няколко въпроса — рече тя. — Има ли вашият лодкар навика да отвлича туристи?
— Не, вие сте първата отвлечена. Трябва да се чувствате поласкана.
— Казах му — продължи Шийла — същото, което казах и на началника на пощата, че е твърде късно да ви се изтърсвам на гости и че ще дойда отново на сутринта. Те не искаха и да чуят. А когато пристигнах тук, стюардът ви ме претърси, препипа ме, както се изразяват моряците.
— Боб е много съвестен. Старо моряшко правило. Едно време препипвахме така местните момичета, когато се качваха на кораба. Това беше част от забавлението.
— Лъжа е — отбеляза тя.
— Не е, уверявам ви. Сега, доколкото знам, се забранява. Забранили са и дневните дажби ром. После се чудят защо младежите не остават във флотата. Ето това можете да го цитирате, ако искате.
Шийла го наблюдаваше над ръба на чашата си.
— Съжалявате ли, че напуснахте службата?
— Ни най-малко. Взех всичко, което можеше да ми даде.
— А не можеха ли да ви повишат?
— За какво, по дяволите, ми е повишението? Кой е заритал да командва кораб в мирно време? Днес корабите остаряват още преди да ги пуснат във водата. А съвсем пък не се виждам как бих подпирал с гръб облегалката на някое кресло в Адмиралтейството или в друго учреждение на брега. Освен това тук у дома имах да върша много по-смислени неща.
— Какви?
— Да опозная собствената си страна. Да чета история. Нямам предвид Кромуел и други подобни, а древната история, която е много по-пленителна. Написал съм стотици страници, които никога няма да бъдат отпечатани. От време на време публикуват мои статии в научните издания, повече не ми трябва. Не го правя за пари. Не съм като вас, журналистите от списанията.
Той се усмихна отново. Този път в усмивката му имаше нещо приятно. Всъщност на нея и подействува така, а в общоприетия смисъл на думата под «приятно» хората не разбират това. Усмихваше се приканващо, по-точно предизвикателно. («Беше най-забавният от всички.») Дали бе дошъл моментът? Набрала ли бе достатъчно смелост?
— Кажете ми… — започна Шийла. — Въпросът е личен, но моите читатели ще се интересуват. Без да искам, видях снимката на бюрото ви. Значи сте имали и жена?
— Да, преживях една трагедия. Тя загина при автомобилна катастрофа няколко месеца след като се оженихме. За съжаление само аз се спасих. Тогава именно загубих окото си.
Шийла онемя. Импровизирай… импровизирай.
— Каква жестока съдба — прошепна тя. — Наистина ви съчувствам.
— Не се притеснявайте. Това се случи преди години. Разбира се, трябваше да мине време, докато се съвзема, но човек се научава да живее със скръбта, приспособява се някак си. Какво друго може да стори. Тогава вече се бях уволнил, но от това нещата не се облекчаваха. Все едно, каквото било — било. Но нали ви казах, много вода изтече оттогава.
Значи той си вярваше? Наистина вярваше, че е бил женен за майка и и тя е загинала при катастрофа? Вероятно нещо беше станало с главата му, не бе загубил само окото си. А кога ли е фалшифицирал снимката? Преди катастрофата или след това? И защо? Колебанието и недоверието я обзеха отново. Точно бе взел да и става симпатичен, бе престанала да се притеснява от него и ето, че отново загуби почва под краката си. Ако беше луд, как трябваше Да се държи с него, какво трябваше да направи? Тя стана и отиде до камината. Сама се учуди колко естествено бе сега това движение, то не беше плод на актьорските и способности, нито пък на режисьорска намеса — нямаше вече театър, всичко бе истина.