— Вижте какво — каза Шийла, — имам чувството, че не бива да пиша този материал. Не е честно спрямо вас. Преживели сте достатъчно много. Аз всъщност не знаех, тези неща. Сигурна съм, че и редакторът ще се съгласи с мен. Нямаме навика да се ровим в хорските страдания. «Сърчлайт» не е списание от този род.
— А, значи тъй било? Направо съм разочарован. Аз пък с нетърпение очаквах да прочета всичко за себе си. Имам доста високо самочувствие и се лаская, нали разбирате?
Капитанът отново започна да гали кучето, но нито за миг не свали поглед от лицето й.
— В такъв случай — Шийла се колебаеше какво точно да отговори — бих могла да разкажа нещичко за това как живеете тук сам на острова, колко сте привързан към кучето си и още, че се интересувате от древна история… в тази светлина.
— Ще е доста скучно и едва ли си заслужава да бъде отпечатано.
— Не, грешите.
Изведнъж той се засмя, пусна кучето на пода и застана до нея пред камината.
— Не ще се отървете с тази скалъпена история, ще трябва повечко да се потрудите — каза капитанът. — Нека оставим разговора за утре сутрин. Тогава може и да сте по-склонна да ми кажете коя сте всъщност. Ако сте журналистка, в което се съмнявам, то в никакъв случай не са ви изпратили тук да пишете за това на какви занимания съм се отдал или пък за любимото ми куче. Чудна работа, приличате ми на някого, ама по дяволите, как никак не мога да се сетя на кого.
Той се усмихна, изправен над нея — излъчваше самоувереност, въобще не изглеждаше луд. Напомняше и… нещо свързано с баща и но какво? Че е в каютата му на борда на «Екскалибур»? Че баща и я хвърля високо нагоре, а тя пищи — нещо между възторг и страх? О, как ухаеше одеколонът му, същият като на този мъж тук, съвсем различен от вонящите тоалетни води, с които днес всички се поливат…
— Хората все ми казват, че им приличам на някого — отбеляза Шийла. — Излиза, че нямам собствен образ. Вие пък ми напомняте на Моше Даян.
Капитанът докосна превръзката на окото си.
— Ние с него прибягваме до един и същ номер. Ако носехме белезникави превръзки например, никой нямаше да ни обръща внимание. Номерът е в черния цвят. Действа на жените точно както черните чорапи на мъжете.
Той прекоси стаята и отвори вратата.
— Боб!
— Какво има, сър? — долетя гласът на стюарда откъм кухнята.
— Надявам се, че Операция Б е в ход?
— Да, сър. Очакваме Майкъл, той е вече при кея.
— Отлично! — Капитанът се обърна към Шийла: — Елате да ви разведа из къщата.
Тя не разбираше точно за какво си говорят, но все пак от казаното извади заключение, че Майкъл ще я съпроводи с лодката до сушата. Щеше да има достатъчно време, след като се прибере в «Килмор Армс», да реши дали да дойде отново на другата сутрин и да разкрие всичко, или да се откаже от мисията си и да изчезне. Капитанът я водеше по коридора — отваряше една след друга разни врати, върху които имаше надписи: «Апаратна»… «Лазарет»… «Салет»… «Ето какво било — каза си тя. — Той си въобразява, че живее на кораб. Измислял е тези неща за утешение и тъй се е преборил с разочарованието, с мъката.»
— Организацията ни е безупречна — поясни капитанът. — Нямам нужда от телефон — използвам радио на къси вълни. Когато човек живее на остров, трябва да е независим. Тук сме като на кораб в открито море… Започнах от нищо. Когато дойдох на остров Лам, нямаше дори и колиба, а това, което виждате сега, е истински флагман. Оттук бих могъл да ръководя цяла флотилия.
Капитан Бари се усмихна победоносно. «Той наистина е луд — помисли си Шийла, — напълно луд, и все пак е привлекателен, всъщност много привлекателен. Човек би могъл лесно да се подведе, да повярва на всичко, което казва.»
— Колко души живеете тук?
— Десет, заедно с мене.
Стигнаха до някаква врата в дъното на коридора. Той мина напред и я поведе към отделно крило, което се състоеше от три стаи и баня. На една от вратите бе нaписано: «Капитан Бари».
— Аз живея тук — заяви капитанът, като отвори широко вратата и пред очите и се разкри типична капитанска каюта, в която обаче нямаше койка, а легло. Наредбата и бе позната и Шийла изведнъж бе обхваната от мъчителна носталгия.
— Тук са и стаите за гости — допълни той. — Номер едно и две. От номер едно изгледът към езерото е по-добър.
Капитанът влезе в стаята и отдръпна завесите. Луната се бе вдигнала високо и осветяваше водната повърхност отвъд дърветата. Беше много спокойно, много тихо. Сега остров Лам съвсем не изглеждаше зловещ. Точно обратното — сушата в далечината се открояваше призрачна и мрачна.
— Дори и на мен ще ми се прииска да стана отшелничка, ако можех да живея тук — заяви Шийла. Сетне, като се отдалечи от прозореца, добавя: — Не трябва да ви задържам. Може би Майкъл чака там, за да ме отведе.