— Благодаря ви, Боб. Това е достатъчно. Нямам нужда от нищо.
Тя закуси, облече пуловер и джинси и след като се гримира — с по-голямо старание от положеното вчера, — се почувствува готова да посрещне изненадите, които несъмнено и готвеше Ник. Тръгна по коридора, мина през летящата врата и се отправи към дневната. Вратата и беше отворена, но него го нямаше. Кой знае защо, очакваше да го види зад бюрото. Шийла направи няколко крачки, погледна крадешком през рамо и отново се взря в снимката. Сега Ник изглежда по-добре, отколкото тогава, помисли си тя. Вероятно като млад е бил досаден, самодоволен.
Имаше чувството, че косата му е била червена. Истината може би се криеше в това, че и двамата са били влюбени в майка и, но баща и се е оказал победител и това е била първопричината за огорчението на Ник. Ето така е започнал да се озлобява. Чудно защо майка и не бе споменавала този факт. Обикновено се хвалеше със старите си обожатели. Постъпила е нечестно, Шийла не се съмняваше в това, но пък какво толкова бяха видели в нея и двамата мъже освен кукленското лице, на което е изписана само суета? На снимката бе с много червило, както, изглежда, е било модерно навремето. Да не говорим, че беше такъв сноб, непрекъснато споменаваше имена на известни личности. Шийла и баща и не пропускаха да си намигнат, когато манията я прихващаше пред чужди хора.
Едно дискретно покашляне я предупреди, че стюардът я наблюдава от коридора.
— Ако търсите капитана, той е на едно от сечищата, мис. Мога да ви покажа пътя.
— Благодаря ви, Боб.
Излязоха заедно.
— Обектът, на който работи капитанът, е на десетина минути път оттук — рече Боб.
Обектът… Сечище вероятно. Тя пое сама през гората. Пътеката се провираше през буйна зеленина — наоколо бе гъста кичеста дъбрава. Езерото въобще не се виждаше. Ако някой рече да се отклони от пътеката, помисли си Шийла, и тръгне сред дърветата да търси езерото, ще се загуби веднага, ще се върти в кръг. Вятърът свистеше в клоните над главата й. Никакви птици, никакво движение, никакъв плясък на вода. В този гъсталак биха могли да погребат човек и никой нямаше да го намери. Дали не беше по-добре да се върне обратно в къщата, да каже на стюарда, че предпочита да изчака там капитан Бари? Тя се поколеба, но бе твърде късно. Майкъл крачеше между дърветата, вървеше към нея. В ръката си държеше лопата.
— Капитанът ви чака, мис. Иска да ви покаже гроба. Току-що го разкрихме.
О, боже, какво бе пък това, чий гроб? Шийла усети, че пребледнява. Майкъл не се усмихваше, само посочи с глава към сечището точно пред тях. Тогава тя видя и другите. Разсъблечени до кръста, наведени над нещо в земята. Шийла почувствува, че краката и се подкосяват и сърцето и се разтупа.
— Мис Блеър е тук, сър — съобщи Майкъл.
Ник обърна глава и се изправи. Облечен бе като другите с фланелка и джинси. Вместо лопата в ръката си държеше малка брадвичка.
— Ето, че настъпи дългоочакваният миг — каза той. — Елате тук и се наведете. — Сложи ръката си на рамото и и я притегли към дупката, която зееше пред нея.
Шийла не можа да промълви и дума. Видя само кафявата пръст, натрупана от двете страни на дупката, опадалите листа, клоните, разхвърляни наоколо. Инстинктивно, като клякаше, скри лице в ръцете си.
— Какво правите? — прозвуча изненадан гласът му. — Със закрити очи не можете да видите нищо. Та това е истинско събитие. Вие сте може би първата англичанка, която присъства на разкриването на долмен в Ирландия. Тези мегалитични гробници са истински паметници, така ги и наричаме. Седмици наред работим с момчетата тук.
Когато дойде на себе си, тя разбра, че седи, опряла гръб на едно дърво, свела глава между коленете си. Вече не и се виеше свят, съзнанието и постепенно се проясни. Цялата бе обляна в пот.
— Мисля, че ще повърна — каза Шийла.
— Направете го — успокои я Ник. — Не се притеснявайте.
Тя отвори очи. Мъжете бяха изчезнали и Ник бе клекнал до нея.
— Така става, когато човек пие само кафе на закуска — заяви той. — Доста е опасно да се започва деня на празен стомах.
Ник се изправи и се върна при дупката.
— Възлагам големи надежди на тази находка. Тя е по-добре запазена от много други, които съм виждал. Натъкнахме се на нея случайно преди няколко седмици. Разкрихме преддверието и част от това, което според мен е галерията. Там са полагали тялото. Не е докосвано от около хиляда и петстотин години преди новата ера. Няма да допусна да се разчуе, защото ще ни нападнат разните там археолози, ще искат да снимат и ще налеят такова масло в огъня… По-добре ли се чувствате сега?