— Не знам — отговори немощно Шийла. — Мисля, че да.
— Тогава елате да погледнете.
Тя се завлече до дупката и се взря в дълбините и. Много камъни, нещо като арка, стена. Невъзможно и бе да прояви ентусиазъм — ясно, че криво бе разбрала, но все още беше объркана и ужасът не бе я оставил напълно.
— Много интересно — измънка Шийла и без да иска, вместо да повърне, направи нещо още по-срамно — зарида. Той я погледна втренчено, за миг смутен, после я хвана за ръката и я поведе бързо през гората, без да говори, само подсвиркваше през зъби. След няколко минути дърветата вече ги нямаше и те застанаха на брега на езерото.
— Балифейн е отвъд, на запад. Не се вижда оттук. От тази страна езерото се разширява на север и ту нахълтва в сушата, ту я заобикаля. Прилича на лъскава кувертюра, съшита от разноцветни парченца плат. През зимата патиците прелитат насам и се настаняват сред тръстиките. Никога не стрелям по тях. През лятото идвам тук да поплувам преди закуска.
Шийла бе дошла вече на себе си. Той и даде време да се съвземе — това сега и беше най-необходимо, не можеше да не му е благодарна.
— Трябва да ви се извиня — започна Шийла, — но откровено казано, когато видях Майкъл с лопатата и той заговори нещо за някакъв гроб, помислих, че е дошъл последният ми час.
Капитанът впери в пея учуден поглед. После се усмихна.
— Не сте чак такъв дявол и смелчага, за какъвто се представяте. Цялото това перчене е за заблуда.
— Донякъде сте прав — призна Шийла, — но пък помислете, за първи път ме отвличат на остров с отшелник. Съвсем необичайна обстановка. Сега всъщност разбирам защо ме отвлякохте. Не искате да се съобщава във вестниците за находката ви. Добре, няма да съобщя. Обещавам.
Капитанът не отговори веднага. Стоеше и поглаждаше брадичката си.
— Хм, това е голям жест от ваша страна — отбеляза той след малко. — Сега ще ви кажа какво ще направим. Ще се върнем в къщата, ще накараме Боб да ни приготви суха храна за обяд, ще я вземем и ще обиколим езерото. И обещавам, че няма да ви хвърля във водата.
Чисто и просто е луд, помисли си Шийла, на едно място дъската му хлопа. Като се изключи снимката, във всяко друго отношение е нормален. Всъщност, ако не беше снимката, Шийла веднага щеше да му обясни всичко, да му каже истината за себе си и причината за идването си в Балифейн. Но при това положение трябваше да изчака.
Разлика от небето до земята, реши Шийла няколко часа по-късно. Онзи Ник, описан от баща и — озлобен, недоволстващ срещу света, огорчен, разочарован, — нямаше нищо общо с този човек тук, който се бе заел да я забавлява и правеше всичко възможно да и угоди, да и е приятен всеки миг от разходката им. Двумоторният катер, с малка каюта в предната част — не пърпорещата лодка, с която Майкъл я бе довел на острова предния ден, — се плъзгаше плавно по езерото, лавираше из тесните заливчета, а самият Ник, седнал на мястото на кормчията, и показваше различни забележителности от сушата. Далечните хълмове на запад, порутен замък, кулата на един прастар манастир. Капитанът ни веднъж не намекна за причината на нейното посещение, нито пък настоя да научи нещо за личния и живот. Обядваха твърдо сварени яйца и студено пиле, седнали един до друг в малката каюта, и тя непрекъснато си мислеше как баща и щеше да се радва на всичко това, колко му се е искало да прекара един ден точно така, един ден от онази почивка, до която всъщност не доживя. Представяше си как той и Ник се шегуват, как се ругаят и се перчат — естествено, защото Шийла е с тях. Но без майка и. Тя би развалила всичко.
— Знаете ли — заяви Шийла в изблик на откровение, резултат от глътката уиски преди бирата, — капитанът трети ранг Бари, когото си представях, няма нищо общо с вас.
— Какво си представяхте?
— Ами тъй като ми обясниха, че сте отшелник, аз си представях човек, който живее в замък, пълен със стари слуги и лаещи хрътки. Дядка някакъв. Мрачен такъв и много груб, от тия, дето непрекъснато крещят на слугите, или пък преливащ от сърдечност и пълен с идеи за досадни шегички.
Той се усмихна.
— Мога да бъда много груб, когато реша, и често навиквам Боб. Що се отнася до досадните шегички… Правил съм ги навремето. И сега продължавам. Още една бира? — Шийла поклати глава и се облегна на перилото. — Лошото бе в това — продължи Ник, — че шегичките, която правех, забавляваха предимно мен самия. Както и да е, сега вече не са на мода. Предполагам, че никога не сте слагали бели мишки в бюрото на главния редактор например?
«Вместо бюро на главен редактор, в моя случай — гримьорна на примадона» — помисли си тя.