Шийла се взря навън през прозореца. Изведнъж духна силен вятър, натрупаните тук-там по поляната есенни листа се вдигнаха във въздуха като птици, разхвърчаха се във всички посоки и миг след това започнаха да падат бавно. Тези безжизнени листа, които всъщност не чак толкова отдавна бяха напъпили, силни, здраво хванати за дървото, готови всеки миг да се разтворят, за да блестят сетне цяло лято с пищната си зеленина, бяха вече мъртви. Дървото се бе отрекло от тях и сега те служеха само за забавление на всеки случайно духнал вятър. Дори златистата им лъскавина не бе друго, а отразена слънчева светлина, която изчезваше със залеза, тъй че на сянка те изглеждаха сбръчкани, безплътни, кухи.
Шийла чу, че към къщата се приближава кола, излезе от стаята и застана на площадката. Не беше лекарят, а майка и. Появи се на предната врата — подръпваше пръстите на ръкавиците си, а накъдрената и коса, вдигната високо на главата, блестеше. Без да съзнава, че дъщеря и я наблюдава, мисис Мъни се завъртя за миг пред огледалото и оправи с ръка една паднала къдрица. После извади червило от чантата си и се начерви. Откъм кухнята хлопна врата и това я накара да се обърне.
— Вие ли сте, сестра? — извика тя. — Какво става с чая? Можем да го пием горе.
Погледна се отново в огледалото, вдигна глава, после попи излишното червило с кърпичка.
Сестрата се появи от кухнята. Без униформа изглеждаше по-различно. За разходката бе поискала едно спортно палто на Шийла и косата и, друг път безупречно сресана, сега бе разчорлена.
— Прекрасен следобед — каза тя. — Доста дълга обиколка направих през полето. Толкова се освежих. Успях да се разтоваря. Да, а сега нека веднага да пием чай. Как е моят пациент?
Те живеят в миналото, помисли си Шийла, в онзи миг от времето, който вече не съществува. Сестрата, със засияло от разходката лице, нямаше да седне пред очакваните кифлички, намазани с масло, а когато по-късно майка и се погледнеше в огледалото под натруфената прическа, щеше да види едно по-старо, по-измъчено лице. Сякаш тъгата, дошла тъй неочаквано, бе изострила сетивата и. Шийла си представи как сестрата се е настанила вече до леглото на следващия пациент — някой сприхав инвалид, съвсем различен от баща и който се заяжда и подхвърля злобни шегички, а майка и, облечена специално за случая в черно и бяло (пълният траур би и седял твърде строго), отговаря на съболезнователните писма, най-напред на тези от по-важните хора.
В следващия миг и двете жени я видяха, че стои на площадката.
— Той почина — рече Шийла.
Вдигнали към нея лица, те я гледаха слисани, изумени като него, само че без ужаса и обвинението в очите, а когато сестрата — тя първа дойде на себе си — изтича нагоре към стаята, Шийла видя как грижливо поддържаното и все още хубаво лице на майка и се разкриви, взе да се сбръчква като гумена маска.
„Не трябва да виниш себе си. Не може ти да си причина за това. То щеше да се случи, рано или късно… Да — мислеше си Шийла, — все пак беше по-добре да е по-късно, защото когато един баща умира, остава толкова много недоизречено. Ако знаех, докато седях край него през този последен час и говорех за незначителни неща и се смеех, че някъде близо до сърцето му се образува съсирек, подобно на бомба с часовников механизъм, готова да избухне всеки миг, сигурно бих се държала другояче, щях да бдя над него, да му благодаря най-малкото за тези деветнадесет години, през които ме е дарявал с щастие и обич. Нямаше да обръщам страниците на албума със снимките и да се присмивам на остарялата мода, нямаше да се прозявам, за да не му дам да усети отегчението ми, и той нямаше да пусне албума на пода с думите: «Не се безпокой за мене, миличката ми, ще подремна.»
— Винаги е така — когато се среща със смъртта, човек има чувството, че е могъл да направи нещо — каза и сестрата. — Това ме измъчваше много по време на обучението. И разбира се, с близък роднина е още по-тежко. Преживяхте голям удар, но сега се опитайте да се съвземете, заради майка си…
«Заради майка си? Майка ми не би се противила, ако реша още тозчас да замина — за малко не и отговори Шийла. — Че нали тогава цялото внимание, съчувствието на хората ще бъдат насочени към нея, ще говорят колко чудесно се държи, докато моето присъствие ще и отнеме част от всичко това.» Дори д-р Дрей, който най-сетне пристигна малко след колегата си, потупа най-напред нея, дъщерята, по рамото и и каза: