— Не се въртете така — каза Ник. — Няма да бъде приятно всичкият този хляб да изпопада върху нас.
— Хляб ли?
Това бе първата дума, която изрече, откакто напуснаха острова. Капитанът щракна запалка и Шийла се огледа. Бяха сами — купето между тях и шофьора беше преградено. Наоколо им имаше хлябове, наредени грижливо на полици, кексове, сладкиши, бонбони, консерви.
— Вземете да хапнете нещо — каза и Ник. — Това ще е последното ви ядене за тази вечер.
Той се протегна, смъкна един хляб и го разчупи на две. Загаси запалката и отново ги обгърна мрак. „Дори в катафалка да ме бяха напъхали, едва ли щях да се чувствувам толкова безпомощна“ — помисли си Шийла и попита:
— Пикапът краден ли е?
— Краден? Защо, по дяволите, ми е притрябвало да го крада? Взех го в заем от бакалина в Мълдона. Той самият е на волана. Хапнете си малко сирене. И глътка от това. — Ник поднесе до устните и бутилка. Силният алкохол почти я задави, но в същото време я загря и и вдъхна смелост. — Краката ви са почти мокри. Събуйте си обувките. И подложете сакото си под главата. Ето сега наистина можем да започваме.
— Да започваме какво?
— Ами остават ни около петдесет километра, докато стигнем границата. И пътят оттук нататък е равен. Възнамерявам да ви скалпирам…
Тя бе на прозореца на спалния вагон, тръгваше обратно за пансиона в Северна Англия. Баща и махаше от перона. „Не си отивай — провикна се Шийла, — не ме изоставяй така.“ Сетне спалният вагон се превърна в гримьорна и тя стоеше пред огледалото, облечена като Цезарио от „Дванайсета нощ“. И изведнъж всичко изчезна, сякаш се взриви. Спалният вагон, гримьорната…
Шийла се надигна и удари главата си в полицата с хлябовете. Ник вече го нямаше. Пикапът бе спрял. Все пак нещо трябва да я бе пробудило от тази пълна безпаметност — сигурно бяха спукали гума. Тя не можеше да види нищо в мрака, дори циферблата на часовника си. Времето сякаш не съществуваше. „Това е то, всичко иде от тайнствената химия на тялото — каза си Шийла. — От нещо, което е в кожата на хората. Или се получава взаимодействие, или не. Плътта на двама души или се слива и образува обща тъкан, разтопява се и се обновява, или нищо не става, като при повредени контакти, изгорели бушони, претоварени разпределителни табла. Понякога ще се получи, както бе с мен тази вечер, тогава стрели ще разцепят небесата, гората ще лумне, ще бъде Азенкур. Ще живея до деветдесет и пет години, мъжът ми ще бъде добър и симпатичен, ще имам петнадесет деца, ще печеля театрални награди и Оскари, но никога вече светът няма да се разпадне на безброй частици, да изгори пред очите ми. По дяволите, пада ми се…“
Вратата на пикапа се отвори и вътре нахлу струя студен въздух. Рошавото момче се захиля насреща и. — Капитанът каза, ако обичате фойерверки, да дойдете и да погледате. Наистина е красиво.
Замаяна, Шийла се измъкна от пикапа и го последва, като търкаше очите си. Паркирали бяха до някаква канавка, а отвъд канавката започваше поле, сигурно течеше и рекичка, но наоколо бе тъмно. Тя не виждаше почти нищо, само някакви неясни очертания край завоя на шосето — вероятно на селскостопански постройки. В далечината съзря оранжеви отблясъци, сякаш, вместо да залезе преди часове, слънцето ненадейно бе изгряло от север, ей тъй, напук на всичко. В същото време към небето се издигаха огнени езици и стълбове черен дим. Ник стоеше до мястото на шофьора и заедно с него гледаше напрегнато към небето. От един радиоприемник, закрепен до контролното табло, се чуваше приглушен говор.
— Какво става? — попита Шийла. — Какво се е случило?
Шофьорът, мъж на средна възраст с много бръчки по лицето, се обърна усмихнат към нея.
— Гори Арма, всъщност голяма част от града. Но катедралата няма да пострада. „Свети Патрик“ ще остане да стърчи сред пепелта.
Рошавият младеж бе прилепил ухо до радиото. После се изправи и хвана Ник над лакътя.
— Докладваха за първата експлозия при Ома, сър — каза той. — След три минути трябва да получим съобщението за Страбейн, а за Енискилън след пет.
— Значи всичко върви добре — отговори Ник. — Да тръгваме.
Той вкара Шийла обратно в пикапа, качи се и седна до нея. Пикапът потегли изведнъж, направи пълен завой и подкара отново по шосето.
— Как не се сетих — каза тя. — Трябваше да ми дойде наум. Но вие ме заблудихте с вашите гробници в гората и цялата тази маскировка.
— Не е маскировка. Всъщност разкопките са моята страст. Но си падам и по експлозиите.
Той и предложи глътка от бутилката, но Шийла поклати отрицателно глава.