— Вие сте убиец. Ето сега там изгарят в леглата си беззащитни хора, може би умират стотици жени и деца.
— Глупости, умират — отговори Ник. — Излезли са по улиците и се радват. Въобще не вярвайте на Мърфи. Той обича да си фантазира. Град Арма едва ли ще усети нещо. Един-два склада ще се подпалят, да речем, и казармите.
— А другите места, които момчето спомена?
— Фойерверки. Много ефектни.
Сега всичко и стана съвсем ясно, припомни си и последния разговор с баща си. Той явно е усетил нещо, знаел е за това. И е поставил дълга пред приятелството. Верността към родината на първо място. Нищо чудно, че двамата бяха престанали да си изпращат картички за Коледа.
Ник взе една ябълка от полицата и започна да яде.
— Значи така, вие сте обещаваща актриса.
— Е, обещаваща просто звучи по-професионално от начинаеща.
— Хайде, хайде, не бъдете толкова скромна. Ще направите кариера. Измамихте ме почти толкова умело, колкото и аз вас. Но все пак ми е малко трудно да повярвам за приятеля, който имал връзки във флота. Та как му е името?
— Няма да кажа. Да ме убиете, няма да кажа. Трябваше да благодари на бога за Дженифър Блеър.
Шийла Мъни не би имала никакви шансове.
— Е, добре — съгласи се той, — няма значение. Всичко това е минало.
— Ясно, не е било трудно да се досетите какво означават онези дати.
— Разбира се, че не. Всъщност тогава бяхме още любители: 6 юни 1951, нападение на ебрингтънските казарми, Дери — доста успешно; 25 юни 1953, Офицерската школа във Фелстед, Есекс — лека бъркотия; 12 юни 1954, госките казарми, Арма — нищо особено, но полезно за повдигане на бойния дух; 17 октомври 1954, омаските казарми — успяхме да завербуваме някои хора; 24 април 1955, Военноморската въздушна база в Еглингтън, Дери — хм, по-добре да не приказвам; 13 август 1955, складът за боеприпаси в Абърфийлд, Бъркшир — тръгна добре, но след това се провалихме. После всички трябваше да си вземем поука и доста да поработим над себе си.
Спомни си една ария от опера на Пучини: „О, мой любими татко!“ На това място тя винаги се разплакваше. „Нищо не може да се промени — помисли си Шийла. — И където и да си, мили мой където и да витае твоят дух, не ме вини за това, което сторих и което може би ще сторя отново още тази нощ. Това бе един от начините да изпълня последната ти молба, макар че ти не би одобрил моите методи. Да. Но ти имаше високи идеали, а аз нямам никакви. Пък и случилото се навремето е много далеч от мен. Моят проблем е много по-пряк, много по-дълбоко ме засяга. Взех, че се влюбих до уши, безумно, — безутешно, в твоя някогашен приятел.“
— Политиката не ме вълнува — заяви Шийла. — Какъв е смисълът да се хвърлят бомби и да се обърква животът на хората? Сигурно таите надежди за обединена Ирландия?
— Да — отвърна той, — и това важи за всички нас тук. То в края на краищата един ден ще стане, макар че тогава за някои ще настъпи скука. Да вземем Мърфи например. Нима не е скучно по цял ден да разкарваш бакалски стоки и вечер да си лягаш в девет часа? Виж, тези вълнения непрестанно го подмладяват. Ако бъдещето му в обединена Ирландия се ограничи в обслужване на пикапа, той няма да доживее до седемдесет години. Когато миналата седмица дойде на острова да получи инструкции, му казах: „Джони е много млад, да стои настрана.“ (Джони е синът му, момчето отпред до него.) Та казах му значи: „Джони е много млад. Може би все още не трябва да го излагаме на рискове.“ — „По дяволите, за какви рискове говорите? — отвърна Мърфи. — Та това е единственият начин да запазиш едно момче в тоя объркан свят.“
— Вие всички сте безумци — отбеляза Шийла. — Ще се почувствувам no-сигурна едва когато се върнем, като прехвърлим границата.
— Границата? — повтори капитанът. — Та ние не сме минавали границата. Наистина, за какъв ме мислите? Доста щуротии съм извършил в живота си, но никога не бих се тръскал с бакалски пикап из вражеска земя. Исках просто да се позабавлявам, това е всичко. Всъщност мен вече ме използуват главно за съветник. „Попитайте капитан Бари — подхвърля някой, — той може би ще предложи нещо“ — и тогава оставям разкопките или историческите си писания и се включвам без всякаква подготовка. Така поддържам млад духа си, като Мърфи. — Той започна да сваля хлябове от полицата и да ги нарежда под главата си. — Така е по-добре. Подпирам си врата. Веднъж се любих с едно момиче, опрян на купчина ръчни гранати, бях по-млад тогава. Момичето се държа добре. Смяташе, че са репи.
„О, не — помисли си тя. — Да не започваме отново. В момента не мога да поема повече. Битката свърши, той спечели. Свивам знамената. Сега искам само да лежа така, с крака върху коленете му и глава на рамото му. Това ми вдъхва сигурност.“