— Недейте — каза Шийла.
— О, така ли? Изтощена ли сте?
— Какво ти изтощена. — Аз просто не съм на себе си. Ще тлея дни наред като вашите казарми в Арма. — За сведение, по потекло принадлежа към протестантския Север. Дядо ми е роден там.
— Наистина ли? Това обяснява всичко. Значи нас ни свързват едновременно и любов, и омраза. Винаги е така с хора, разделени от обща граница. Смесица от взаимно привличане и антагонизъм. Получава се много особено.
— Мисля, че сте прав.
— Разбира се, че съм прав. Когато пострадах с окото си при катастрофата, получих десетки съчувствени писма от хора, живеещи отвъд границата, а те в много случаи биха изпитали удоволствие да ме видят мъртъв.
— Колко дълго бяхте в болница?
— Шест седмици. Достатъчно време, за да поразмисля. Да си изработя план.
„Сега — каза си тя. — Сега е моментът. Предпазливо, внимателно.“
— Онази снимка — започна Шийла, — онази снимка на бюрото. Монтаж е, нали?
Той се изсмя.
— Е наистина, само една актриса би могла да забележи измамата. Тя ме връща към времето, когато си правех шегички. Усмихвам се всеки път, когато я погледна, затова я държа на бюрото си. Никога не съм се женил, набързо съчиних историята заради вас.
— А всъщност какво?
Той се намести тъй, че да е по-удобно и на двамата.
— Истинският младоженец е Джак Мъни, мой близък приятел. Прочетох, че е починал онзи ден, много ми е мъчно. Не поддържахме връзка години наред. Както и да е, аз му бях кум. Когато след време получих сватбената снимка, размених главите и пратих новия вариант на Джак. Той много се смял, но Пам, жена му, решила, че шегата не е забавна. Направо побесняла. Той после ми каза, че накъсала снимката и я хвърлила в кошчето.
„Разбира се — помисли си Шийла, — че тя какво друго може да измисли. Готова съм да се обзаложа, че дори не се е усмихнала.“
— Не и останах длъжен — продължи Ник, като махна един от хлябовете изпод главата си. — Веднъж се отбих неочаквано у тях. Джак го нямаше, бил отишъл на някаква официална вечеря. Пам ме прие доста нелюбезно, пък аз взех, че приготвих две чаши мартини, доста силнички ги направих, и я понатиснах и туй-онуй на канапето. Отначало тя се кикотеше, после заспа като пън. Разбутах всички мебели, да си помислят, че през къщата е минал циклон, пренесох я горе в спалнята, тръснах я в леглото и я оставих. Сама, бих искал да добавя. На другата сутрин не помнеше нищо.
Шийла седеше облегната на рамото му и гледаше втренчено в тавана на пикапа.
— Знаех си — отбеляза тя.
— Знаели сте какво?
— Че вашето поколение е вършило ужасно гадни неща. Много по-гадни от нас. В дома на най-добрия си приятел. Повдига ми се, като си помисля.
— Какво необикновено изявление — изненада се той. — Хората винаги са си били едни и същи, така че какво, по дяволите? Аз бях привързан към Джак Мъни, макар че скоро след тази случка той провали шансовете ми за повишение, но по съвсем друга причина. Просто постъпи според разбиранията си. Допускаше, предполагам, че мога да сложа пръст в проскърцващото колело на военноморското разузнаване, а и беше прав, по дяволите.
„Сега не мога да му кажа. Просто няма как. Или се връщам в Англия разгромена и победена, или въобще не заминавам. Той е измамил баща ми, измамил е майка ми (така и се пада), измамил е тази Англия, за която е воювал толкова много години, опетнил е униформата си, осквернил е чина си, сега се забавлява, всъщност от цели двайсет години се забавлява с опити да разедини още повече родината си, а ето че на мене ми е все едно. Да се борят там. Да се взривяват. Ако ще и целият свят да изчезне в пушеците. Ще му напиша от Лондон едно порядъчно писъмце. «Благодаря за разходката» — и ще се подпиша Шийла Мъни. Или пък… или пък ще лазя на четири крака като кученцето, което върви по петите му и скача в скута му, и ще го моля да остана при него завинаги.“
— След няколко дни започвам да репетирам Виола — каза Шийла. — „Единствената дъщеря, която баща ми имаше, обикна страстно.“
— Ще изиграете ролята много добре. Особено Цезарио. „Тя крие докрай дълбокото си чувство и тайната, подобно таен червей в млада пъпка, бавно и подточи руменината. Тъй си тя остана, с усмивка тъжна, меланхолично бледа…“
Мърфи направи отново пълен завой и хлябовете изтрополиха. Колко ли още оставаше до Лох Тора? Не биваше да свършва.
— Белята е в това — рече тя, — че не искам да се върна вкъщи. Там вече няма да се чувствувам у дома. Нито пък ме е грижа за театралната трупа или за „Дванайсета нощ“, за нищо не ме е грижа. Ето, можете да вземете Цезарио.