— Това и сега няма да ме затрудни.
— Не… Искам да кажа, че съм готова да зарежа сцената, да стана ирландка, да пратя по дяволите всичко, свързано с миналото, и заедно с вас да хвърлям бомби тук.
— Какво, да заживеете като отшелничка?
— Моля ви се, нека да остана.
— Глупости. След пет дни ще се побъркате от скука.
— Няма… Знам, че няма да е тъй…
— Помислете за аплодисментите, които ви очакват. Виола-Цезарио, най-чудесната роля. Вижте какво, за премиерата няма да ви изпратя цветя, а тази превръзка от окото. Можете да я окачите в гримьорната си да ви носи късмет.
„Искам твърде много — помисли си Шийла. — Искам всичко. Искам ден и нощ, стрели и Азенкур, сън и събуждане, един свят без край. Веднъж и казах, че да признаеш любовта си пред един мъж, е фатално. Веднага ще те изрита от кревата.“ Може би Ник щеше да я изрита от пикапа на Мърфи.
— Това, което всъщност искам дълбоко в себе си — каза тя, — е покой, сигурност. Чувството, че винаги ще бъдете до мен. Обичам ви. Мисля, че цял живот съм ви обичала, без да го знам.
— Хубава работа! — възкликна той. — Я да видим кой ридае сега?
Пикапът забави ход и спря. Ник пропълзя напред и отвори вратата. Мърфи се появи — набръчканото му лице сияеше в усмивка.
— Надявам се, че не съм ви раздрусал много. Капитанът знае, страничните-пътища не са от най-равните. Главното е младата дама да е доволна от излета.
Ник скочи на пътя. Мърфи протегна ръка и помогна на Шийла да слезе.
— Заповядайте пак — рече той. — Елате, когато пожелаете. Казвам го на всички английски туристи. Тук е много по-приятно, отколкото на другия бряг.
Шийла се огледа в очакване да види езерото и неравната пътека до тръстиките, където бяха оставили Майкъл с лодката. Но вместо това се оказа, че се намират на главната улица на Балифейн. Пикапът бе паркирал пред „Килмор Армс“. Мърфи чукаше на вратата на хотела.
— Пътувахме двайсет минути повече, но си заслужаваше — отбеляза Ник. — Поне за мен, а надявам се, и за вас. Сбогуванията трябва да бъдат кратки и сладки, не сте ли съгласна? Ето, Доуърти е на вратата, така че — хайде. Трябва да се връщам в базата.
Обзе я отчаяние. Той сигурно се шегуваше. Не можеше да се сбогува с нея тъй насред улицата пред очите на Мърфи и сина му. Собственикът също стоеше на входа.
— Ами нещата ми — каза тя, — куфарът ми? Те са там на острова, в спалнята.
— Нищо подобно. Операция В ги е върнала в „Килмор Армс“, докато ние се забавлявахме на границата.
Шийла отчаяно се опитваше да спечели време. От гордостта и не бе останала и следа.
— Защо? — попита го. — Защо?
— Защото е така, Цезарио. „Аз ще пожертвувам агнеца си мил, но ще се гърчи от дълбока рана сърцето ми на врана.“ Доколкото си спомням, така беше в текста…
Той я побутна напред към вратата на хотела.
— Грижи се за мис Блеър. Тим. Учението мина добре във всяко едно отношение. Само мис Блеър малко пострада.
Отиде си, вратата се затвори зад него. Мистър Доуърти я гледаше съчувствено.
— Капитанът умее да действува бързо. Винаги е тъй. Знам какво е да си в неговата компания, просто не се спира. Сложих термос с горещо мляко до леглото ви.
Той закуцука по стълбите пред Шийла и отвори вратата на спалнята, която тя бе напуснала преди две нощи. Куфарът и беше върху стола. Чантата и картите — на тоалетката. Все едно, че никога не бе излизала оттук.
— Колата ви е измита и резервоарът е пълен — продължи мистър Доуърти. — Оставихме я в гаража на един мой приятел. Ще я докара сутринта. И сметката ви е уредена. Капитанът се е погрижил за всичко. Легнете си сега и поспете. Лека нощ.
Каква ти лека нощ… Очакваше я дълга тъжна нощ. „Ах, ела, ах, ела, смърт, загърни ме в мрачен покров.“ Тя отвори прозореца и погледна на улицата. Спуснати завеси и щори, капаци по прозорците. Котката на черни и бели петна мяукаше от отсрещната канавка. Нямаше го езерото, нямаше я лунната светлина.
„Лошото при тебе, Джини, е, че не искаш да пораснеш. Живееш в свой си въображаем свят. Именно затова избра и сцената.“ — Сякаш чуваше гласа на баща си, снизходителен, но твърд. — „Някой ден внезапно ще се събудиш от този сън и ще се стъписаш.“
На сутринта валеше, беше мъгливо, сиво. „Може би така е по-добре — помисли си тя, — а не като вчера — слънчево, обляно от златиста светлина. Ще тръгна с взетата под наем кола, пред мен чистачките ритмично ще се движат, пък може и да ми провърви, може да се занеса някъде по пътя и да катастрофирам. Тогава ще ме закарат в болница, ще бълнувам, ще стена, че искам да го видя. А Ник, коленичил до леглото, ще държи ръката ми и ще каже: «Аз съм виновен за всичко, не биваше да те пращам да си вървиш.»“