Младата прислужничка я чакаше в трапезарията. Пържени яйца с бекон. Каничка с чай. Котката се бе прибрала и мъркаше в краката и. Може би телефонът ей сега ще звънне и ще и предадат съобщение от острова. „Започва Операция Г. Лодката ви чака.“ Може би ако се позабави във фоайето, нещо ще се случи. Ще се появи Мърфи с пикапа или началникът на пощата О’Райли с няколко думи, написани набързо на лист хартия. Но багажът и бе вече долу и колата я чакаше на улицата. Мистър Доуърти протягаше ръка да се сбогува.
— Надявам се, че ще имам удоволствието да ви посрещна отново в Балифейн. Риболовът ще ви хареса.
Когато стигна до табелата, която сочеше към Лох Тора, тя спря колата и тръгна под проливния дъжд по разкаляната пътека. Знае ли, може би лодката бе там. Стигна до края на пътеката и постоя за миг, вперила взор в езерото. Мъглата плътно го покриваше. Очертанията на острова едва се виждаха. Една чапла се размърда в тръстиките и запляска с крила над водата. „Бих могла да се съблека и да доплувам дотам — помисли си Шийла. — Ще се добера до острова със сетни сили, изтощена, почти като удавник, ще се довлека до къщата през гората и ще падна в краката му на верандата. «Боб, ела бързо. Това е мис Блеър. Мисля, че умира…»“
Тя се обърна, закрачи нагоре по пътеката и се качи в колата. Запали мотора и чистачките се замятаха яростно наляво-надясно.
Човек, когато е момче, хей-хо, пълзят мъгли, мъгли, играта само го влече, а пък дъждът вали, вали.
Когато пристигна на летището в Дъблин, все още валеше. Най-напред трябваше да върне колата, после да си вземе билет за първия възможен самолет до Лондон. Не се налагаше да чака дълго — имаше полет след половин час. Седна във фоайето и впери очи във вратата. Дори и сега можеше да се случи чудо — да се появи там една слаба фигура, един мъж без шапка, с черна превръзка върху лявото око. Ще разбута служителите и ще дойде право при нея. „Край на шегичките. Тази беше последната. А сега върни се с мен на остров Лам.“
Обявиха нейния полет. Шийла се надигна неохотно и тръгна с останалите пътници, като оглеждаше внимателно всеки един от тях. На няколко крачки от самолета тя се обърна и впери поглед в изпращачите, които махаха за довиждане. Висок мъж с мушама държеше кърпичка в ръката си. Не беше той — човекът се наведе и вдигна едно дете… Вътре мъже, с палта сваляха шапките си, слагаха чанти на мястото за ръчен багаж над главите си. Всеки от тях би могъл да се окаже Ник, но не, бяха други хора. Ами ако докато закопчава колана си, една ръка се протегне от седалката пред нея, откъм пътеката, и тя познае пръстена с герба на малкия му пръст? Ако мъжът, свит на най-предната седалка — тя виждаше само леко оплешивялото му теме, — се обърне изведнъж и черната превръзка върху окото му лъсне? Ще я потърси с поглед и след това ще се усмихне…
— Извинете.
Един закъснял пътник се намърда на мястото до нея и без да иска, я настъпи. Очите и светкавично отбелязаха: мека черна шапка с широка периферия, бледо, пъпчиво лице, догаряща пура между устните. Някъде някоя жена вероятно обичаше или щеше да обича този противен охтичав грубиян. Взе да и се повдига. Той разгърна широко вестник, като бутна лакътя и. Заглавията привлякоха погледа и:
„Експлозии отвъд границата. Да очакваме ли още?“
Обля я приятна топлина, тайничко изпита задоволство. „Още много, разбира се — рече си тя, — и надявам се, успешни. Аз ги видях, бях там, участвах. Този идиот до мен обаче не знае.“
Лондонското летище. Митническа проверка. „На почивка ли бяхте, за колко време?“ Въобрази ли си, или митничарят наистина я изгледа изпитателно? Сложи знак на куфара и и се обърна към следващия пътник.
Автобусът умело си проправяше път в движението. Профучаваха коли, над главата и бучаха самолети, пълни с хора, които отлитаха надалеч, махаха се от тази лудница тук. Мъже и жени с посивели, изморени лица чакаха по тротоарите зеления светофар. Шийла бе обзета от негодувание, като едно време, когато се връщаше в училище. Само дето сега нямаше да застане сред момичетата, които се кикотят, скупчени пред дъската за съобщения в студения неприветлив салон, а щеше да се спре пред друга дъска, съвсем подобна, окачена на една стена до сцената. Нямаше да каже: „Ама наистина ли са ме сложили в една стая с Кати Матюс този срок? Кошмар!“ А после с лицемерна усмивка: „Здравей, Кати, прекрасна стаичка, направо бомба!“ Вместо това щеше да се завре в онази мизерна дупка, наречена гримьорна, до стълбата, за да налети на досадницата Олга Брет, която цапоти огледалото, награбила собственото и червило или нечие друго, и се лигави, като говори. „Здравей, скъпа, ти май закъсня за репетиция. Адам си скубе косите, още малко ще оплешивее. Буквално един косъм…“