Нямаше смисъл да звъни вкъщи и да моли мисис Уордън, жената на градинаря, да и приготви леглото. Без баща и домът бе неуютен, празен. А и духът му сигурно още витаеше там — никой не бе прибрал нещата му, книгите му стояха на нощното шкафче. Споменът, сянката бяха там, но не и той самият. По-добре да отиде направо в апартамента, подобно на куче, което се завръща в колибата си, защото там мирише само на неговата слама, недокосната от ръцете на господаря.
Шийла не закъсня за първата репетиция в понеделник сутринта, а отиде по-рано.
— Някакви писма за мен?
— Да, мис Блеър, една картичка.
Само картичка? Тя я грабна. Беше от майка и, от Кап д’ Ай. „Времето е прекрасно. Чувствувам се много по-добре, наистина отпочинала. Надявам се, и ти, скъпа. Пътуването с колата навярно е било приятно, където и да си се разходила. Не се изтощавай на репетициите. Леля Бела сърдечно те поздравява, също и Реджи и Мей Хилсбъро, които са с яхтата си в Моите Карло. С обич, мама“. (Реджи беше петият виконт Хилсбъро.)
Шийла хвърли картичката в едно кошче за отпадъци и слезе на сцената да се види с колегите си.
Заточиха се седмица, десет дни, половин месец — никаква вест. Вече не се и надяваше. Той никога нямаше да и се обади. Сега театърът трябваше да стане всичко за нея — да утолява глада, жаждата, любовния копнеж, да и даде всичко най-насъщно. Тя вече не бе нито Шийла, нито Джини, а Виола-Цезарио и бе длъжна да се движи, мисли и мечтае като в пиесата. Това бе единственият лек, трябваше да зачеркне всичко останало. Опита се да хване Радио Ерин, но не успя. Надяваше се, че гласът на говорителя би могъл да и напомни за Майкъл, за Мърфи, да запълни поне малко тази празнота. Ясно, че трябваше да продължава с проклетата шутовщина и тъй да дави отчаянието.
Оливия: Цезарио, къде?
Виола: След тоз, когото със страст, като зеница на окото обичам.
Адам Вейн, свит като черна котка отстрани на сцената, закрепил очилата си с кокалени рамки над челото, върху несресаната си коса:
— Тук няма пауза, скъпа. Нататък. Много добре, чудесно.
В деня на генералната репетиция Шийла излезе навреме и по пътя към театъра взе такси. На ъгъла на Белгрейв Скуеър бе станало задръстване, свиреха клаксони, на тротоара се бяха струпали хора, имаше конна полиция. Шийла отвори прозорчето към шофьора.
— Какво става? — попита го. — Аз бързам. Не бива да закъснявам.
Той се усмихна през рамо.
— Демонстрация пред, ирландското посолство. Не чухте ли новините в един часа? Нови експлозии по границата. Имам чувството, че всички ирландци в Лондон са се изсипали тук. Сигурно хвърлят камъни по прозорците на посолството.
… „Глупаци — помисли си Шийла. — Губят си времето. Добре ще е конната полиция да им смачка фасона.“ Тя никога не слушаше новините в един часа, пък и не бе погледнала сутрешния вестник. Представи си експлозии на границата, Ник в апаратната, младежа със слушалките, Мърфи с пикапа, а тя се вози на такси, на път за своя собствен спектакъл, своя фойерверк. и когато свърши, приятелите ще я наобиколят и ще кажат: „Чудесно, скъпа, направо чудесно!“
Задръстването я забави. Атмосферата, която свари в театъра, бе смесица от възбуда, объркване и паника — последни минути. Нищо, ще се справи. Щом свърши втората сцена, тя се втурна в гримьорната — Виола трябваше да се облече като Цезарио. „Не можеш ли да излезеш? Искам да бъда сама.“ „Виж, така е по-добре — помисли си, — нали и без това от мен зависи всичко. Сега аз съм шефът тук, или поне много скоро ще бъда.“ Бързо!. Трябваше да свали перуката на Виола, да пооправи собствената си къса коса. Сетне бричовете, чорапите. Пелерината на раменете. Кинжала в колана. На вратата се почука. Какво, по дяволите, точно сега?
— Пакетче за вас, мис Блеър. Бърза поща.
— Метнете го някъде тук.
Минутите са броени. Да поправи грима на очите. Само още един поглед, крачка назад, малко по-отдалеч — ето, че се получи, не може да не се получи. Утре вечер всички ще крещят от възторг. Тя премести поглед и съзря пакетчето на масата. Имаше квадратна форма. От Ейре. Сърцето и подскочи. Секунда-две остана неподвижна, с пакетчето в ръце, сетне разкъса опаковката. Изпадна писмо, а вътре имаше и нещо твърдо, сложено между картони. Най-напред грабна писмото.
„Скъпа Джини,
Утре сутрин заминавам за САЩ. Имам среща с един издател, който най-сетне прояви интерес към моите научни писания за каменните гробници, крепостите, ранния бронзов век в Ирландия… мисля да не изброявам, тъй като се боя да не ви отегча. Вероятно ще отсъствам няколко месеца и в тукашните лъскави списания ще можете да прочетете за един бивш отшелник, който със страст излага тезите си пред американската университетска младеж. Впрочем за мен е добре дошло известно време да съм извън страната — имам предвид едно-друго, сигурно се досещате.