«След малко ще се появиш и ти» — казваше баща и когато обръщаше страницата с онази доста глуповата снимка на майка и в цял ръст, облечена във вечерна рокля, лепнала добре познатото сантиментално изражение на лицето си. Той много се възхищаваше на цветущия вид на съпругата си, която никога не призна, че го дължи и на него. Като дете Шийла не можеше, да проумее какво е накарало баща и да се влюби. Защо все пак, когато мъжете се влюбват, не си избират по-друг тип жени — загадъчни, задълбочени, ами въздишат по някое най-обикновено същество, което вечно се муси и се сърди, когато човек закъснее за обяд.
Моряшката сватба — майка и победоносно усмихната. Шийла познаваше и това изражение. То се изписваше на лицето и винаги, когато постигаше своето, а обикновено така и ставаше. Усмивката на баща и бе толкова различна, не победоносна, а просто щастлива. Нацупените шаферки, облечени в рокли, които ги правеха по-дебели, отколкото бяха — може и нарочно да ги бе избрала такива, да не би някой да я засенчи, — и кумът Ник, приятел на баща и който съвсем нямаше фасон, особено в сравнение с младоженеца. Ник изглеждаше по-добре на една от по-ранните снимки на кораба, но тук имаше вид на надменен, отегчен човек.
Меденият месец, първата им къща и после собственото и появяване, снимките от детството — те вече бяха част и от нейния живот, — на коленете на баща си, на раменете му, сетне цялото и детство и вече като девойка — до миналата Коледа. «Ако умра сега, този албум ще бъде и за мен документ, запечатал жизнения ми път — помисли си тя. — Той е на двама ни и завършва със снимките, които си направихме един на друг — аз на снега, после той, както ми се усмихва от прозореца на кабинета.»
Ето, след миг щеше да се разплаче от самосъжаление. Сега точно взела да оплаква себе си — ако ще плаче, да поплаче за него. Опита се да си припомни онзи момент от следобеда, когато, усетил отегчението и, той бутна албума настрана. Говореха за любимите си занимания. Той я укори, че не прави физически упражнения, че е малко ленива в това отношение.
— Достатъчни са ми упражненията в театъра — каза му тя, — непрекъснато се правя на някой друг.
— Не е същото — възрази баща и. — От време на време трябва да се отделяш от хората, били те измислени или истински. Имам една идея — щом се надигна и оздравея напълно, ще отидем в Ирландия и тримата ще ловим риба. На майка ти това ще се отрази много добре, а пък аз не съм ходил на риба от години.
Да ходи да лови риба в Ирландия? Обхвана я паника, някакво себично начало в нея се възпротиви. Това щеше да обърка плановете и в театъра. Непременно трябваше да го разубеди.
— На мама обаче никак няма да и се хареса. Тя винаги ще предпочете да отиде в Южна Франция при леля Бела. (Бела бе сестрата на майка и. Имаше вила на Кан д’ Ай.)
— Боя се, че това не съвпада с моите представи за възстановителна почивка — рече с усмивка той. — Освен това май си забравила, че съм наполовина ирландец. Родът на дядо ти е от графство Антрим.
— Не съм забравила, но дядо почина преди много години: и го погребахте в Съфък. Пет пари не струва твоята ирландска кръв. Пък и там нямаш никакви приятели, нали?
Баща и не отговори веднага.
— Всъщност Ник е там, горкият Ник.
Горкият Ник… Горкият Мънки Уайт. Горкият Пънч… За миг тя обърка приятели и кучета, които никога не бе познавала.
— За кума ти ли става дума? — сви вежди Шийла. — Не знам защо си мислех, че е умрял.
— За обществото той все едно е мъртъв — отсече баща и. — Преди няколко години претърпя много тежка автомобилна катастрофа и загуби едното си око. Оттогава насам живее като отшелник.
— Тъжно наистина. Затова ли никога не ти изпраща картичка за Коледа?
— Отчасти… Горкият Ник. Смел, със замах, но току го прихваща нещо и става направо луд. Особняк. Сметнах, че не бива да го предлагам за повишение, и се боя, че той не може да ми прости това.
— Тогава в поведението му няма нищо чудно. И аз не бих простила на близък приятел, ако постъпи с мен така.
Баща и поклати глава.
— Приятелството и дългът са две различни неща я аз поставям на първо място дълга. Ти си от друго поколение, не можеш да разбереш. Постъпих правилно, сигурен съм, но тогава не беше никак приятно. Понякога човек се чувствува изигран и от това се озлобява. А той все си търсеше белята. Не исках аз да съм виновен за кашата, в която можеше да се забърка.
— Какво искаш да кажеш?
— Няма значение. Тези неща са далеч от теб. Това е отдавнашна история. Но понякога ми се иска…