Всъщност това бе всичко и ето, че сега тя пътуваше с намерение да… И какво възнамеряваше да направи? Да се извини от името на покойния си баща на един капитан трети ранг от запаса, който не е бил предложен за повишение? Дето на млади години бил необуздан? Най-забавният в компанията? Тъй изграденият образ не можеше много да разпали любопитството и и тя започна да си представя някакъв позастарял мъж, който се киска като хиена, зарежда капанчета и слага фишеци по вратите. Може би се е опитал да направи същото и с адмирала и затова са го изгонили, а след автомобилната катастрофа е заживял като отшелник. Значи какво? Някогашният клоун, по думите на баща и (храбър човек, който по време на войната се е хвърлял в покритите с машинно масло води на океана да спасява давещите се моряци), сега седеше озлобен и си гризеше ноктите в някаква голяма къща в григориански стил или в нещо като гротеска на замък, пиеше ирландско уиски и тъгуваше за моряшките койки.
Бе мек октомврийски следобед. На около седемдесет мили от Дъблин местността започна да става все по-зелена и ливадите — по-тучни, макар че наоколо, изглежда, живееха малко хора. Откъм запад все по-често проблясваха водни повърхности и ето че ненадейно се откриха безброй вирове и езерца, разделени от ивици земя. В този миг предположението на Шийла, че и предстои да дръпне камбанката на някаква внушителна къща, отпадна. Тук нямаше високи стени, затворили нечии огромни владения, а само мочурливи ливади от двете страни на пътя и през тях човек едва ли можеше да стигне до сребристите езера в далечината.
В книжката за туристи описанието на Балифейн не бе многословно: „Селото е разположено на запад от Лох Тора и е заобиколено с многобройни по-малки езера.“ Отбелязано бе, че странноприемницата „Килмор Армс“ разполага с шест спални, но за удобствата, които предлага, не се споменаваше нищо. В краен случай би могла да се обади по телефона на Ник — дъщерята на стария му приятел се намира в затруднено положение, би ли и препоръчал някой удобен хотел наоколо, освен това ще бъде ли така любезен да я приеме на другата сутрин? Ще и отговори икономът, който от дълги години е на тази служба: „Капитанът ще се радва, ако приемете гостоприемството му тук, в замъка Балифейн.“ Лаещи ирландски хрътки на домакина, който се появява на стъпалата, подпрян на своя бастун…
На билото се очерта църковна камбанария — Балифейн. Селската улица криволичеше нагоре по хълма, а от двете и страни се редяха мрачни къщи и няколко магазина, над чиито врати се мъдреха дъсчени табели с имена като Дрискол и Мърфи. Странноприемницата „Килмор Армс“ се нуждаеше главно от варосване, но от невените в едно сандъче на прозореца, които храбро се опитваха да цъфнат втори път, можеше да се предположи, че тук се набляга най-вече на багрите.
Шийла паркира своя „Мини остин“ и огледа обстановката. Вратата на „Килмор Армс“ бе отворена. Преддверието, което служеше и за фоайе, бе скромно подредено и съвсем празно. Стопаните ги нямаше наоколо, но затова пък една камбанка върху тезгяха вляво от входа подсказваше, че могат да бъдат повикани. Тя я разклати енергично и когато от някаква вътрешна стая се появи мъж с тъжно изражение на лицето, който носеше очила и накуцваше, Шийла си помисли с ужас, че това може и да е самият Ник, за когото вероятно са настанали тежки времена.
— Добър ден — рече тя. — Ще мога ли да получа чаша чай?
— Да. А закуска искате ли?
— Всъщност по-добре да е със закуска — каза Шийла, като си представи горещи кифлички и конфитюр от череши. На лицето и се изписа онази лъчезарна усмивка, която обикновено, отправяше към портиера в театъра.
— Трябва да почакате десетина минути — уточни мъжът. — Трапезарията е вдясно, три стъпала надолу. Отдалече ли идвате?
— От Дъблин.
— Пътят е приятен. Аз самият бях в Дъблин преди седмица. Жена ми, мисис Доуърти, има роднини там. В момента съм сам, защото е болна.
Шийла се чудеше дали трябва да се извини за притеснението, но мъжът вече бе изчезнал да приготвя закуската и тя слезе в трапезарията. Там бяха подредени шест маси, ала изглежда, от доста време никой не се бе хранил на тях. Един стенен часовник нарушаваше тишината с натрапчивото си тиктакане. Скоро някъде отзад се появи задъхана млада прислужничка с табла, върху която имаше кана с чай и вместо очакваните кифлички и черешов конфитюр — чиния с две пържени яйца, три дебели парчета бекон и цяла камара пържени картофи. Значи това се разбираше под закуска с чай… Трябваше да я изяде, иначе мистър Доуърти щеше да се обиди. Прислужничката изчезна и котката на бели и черни петна, която се бе появила заедно с нея, взе да се търка в краката на Шийла и замърка. Шийла и даде скришом бекона и едното яйце и се зае с останалата храна. Чаят беше много горещ и силен и докато го пиеше, усещаше как я изгаря отвътре.