Прислужничката се появи отново.
— Харесва ли ви? — попита я тя загрижено. — Бих могла да ви изпържа още едно яйце, ако сте гладна.
— Не, благодаря. Нахраних се много добре. Ще ми услужите ли с телефонния указател? Искам да се обадя на един приятел.
Момичето донесе указателя и Шийла започна да прелиства страниците. Абонати с името Бари колкото щеш, но нито един не живееше в този район. Нямаше и капитан трети ранг с такова име. Николас Бари, о. з. не фигурираше в този указател. Нима пътуването и се оказваше напразно? Вълнението, очакването и дързостта в този миг я напуснаха и тя изпадна в униние.
— Колко ви дължа?
Малката прислужничка смутолеви някаква скромна цифра. Шийла и благодари, плати, прекоси преддверието и оттам през отворената врата излезе на улицата. Пощата беше на няколко крачки. Реши да попита още веднъж и ако отново не и провърви, да запали колата и да си потърси хотел по обратния път за Дъблин — поне щеше да се потопи в гореща вана, да си поотпочине и да преспи удобно. Тя изчака търпеливо една стара жена, която си купуваше марки, сетне някакъв мъж, който разпитваше как се пращат колети до Америка, и на свой ред се обърна към началника на пощата, седнал зад гишето:
— Извинете, бихте ли ми помогнали? Да знаете случайно дали капитан Бари живее някъде в този район?
Мъжът я погледна изпитателно:
— Да, той живее тук от двайсет години.
Ето, че щастието и се усмихна! Най-сетне! Значи мисията щеше да продължи. А тя точно се беше отчаяла, че всичко е загубено.
— Бях решила, че няма да го намеря — взе да му обяснява Шийла, — защото не открих името му в телефонния указател.
— Нищо чудно. На остров Лам няма телефонна връзка.
— Остров Лам? Искате да кажете, че той живее на остров?
Мъжът я погледна така, сякаш бе задала глупав въпрос.
— Островът се намира в южната част на Лох Тора, по права линия е на около четири мили оттук, но човек не е птичка, та да прехвръкне. Дотам може да се отиде само с лодка. Ако искате да се свържете с капитан Бари, най-добре е първо да му пишете. Той не приема много хора.
Ами да. Озлобен… Отшелник…
— Разбирам — каза Шийла. — Нямах представа. А островът може ли да се види от пътя?
Мъжът вдигна рамене.
— Като тръгнете обратно и излезете от Балифейн, на около два километра има отбивка за езерото. Но това е черен път. С кола не може да се мине. Имате ли удобни обувки, няма да ви бъде трудно. Най-добре е да вървите по светло. Ако се смрачи, ще загубите пътя, а и вечер над езерото се образува мъгла.
— Благодаря ви — отвърна Шийла, — много ви благодаря.
Тя излезе от пощата с чувството, че началникът продължава да я следи с настойчивия си поглед. Сега какво? По-добре да не рискува тази вечер. По-добре да се задоволи криво-ляво със съмнителните удобства на „Килмор Армс“ и да изтърпи едно преяждане. Тръгна обратно към хотела и на входа едва не се сблъсква с мистър Доуърти.
— Боя се да не ви затрудня, но ще можете ли да ми осигурите стая за тази нощ?
— Разбира се… Радвам се, че мога да ви окажа гостоприемство — рече и той. — Сега тук няма хора но повярвайте ми, в туристическия сезон при нас рядко остава свободно легло. Веднага ще ви внеса багажа. Съвсем спокойно можете да оставите колата на улицата.
Мистър Доуърти се разтапяше от любезност. Куцукайки, той се дотътри до багажника, извади куфара и, въведе я в „Килмор Армс“ и се заизкачва пред нея по стълбите. Сетне отвори вратата на малка двойна стая с изглед към улицата.
— Ще платите само едното легло. Двайсет и два шилинга заедно със закуската. В края на коридора има баня.
Всъщност беше доста забавно — та това заведение предлагаше и модерни удобства. А надвечер местните хора вероятно ще изпълнят бара. Пък ако се и разпеят… Тя ще пие „Гинес“, цяла халба, и ще ги наблюдава, може и да се присъедини към тях.
Шийла отиде да огледа банята. На подобни места бе попадала по време на турнетата. Единият кран капеше — под него имаше ръждиво петно — и когато го-завъртя, водата забушува и загърмя като Ниагарския водопад. Все пак топла вода. Извади нощницата си и тоалетните принадлежности, изкъпа се, облече се пак и слезе долу. По коридора долитаха гласове. Тръгна натам, откъдето идеше глъчката, и се озова в бара. Зад тезгяха стоеше самият мистър Доуърти. Щом влезе, всички млъкнаха и обърнаха очи към нея. „Всички“ бяха всъщност неколцина мъже, сред които тя позна началника на пощата.