— Добър вечер — поздрави ги Шийла ведро.
Смутолевиха по нещо в отговор — пълно безразличие. Сетне продължиха да приказват помежду си. Шийла си поръча уиски и изведнъж, седнала на високия стол, се почувствува неловко. Наистина смешно, защо, след като по време на турнетата бе свикнала да влиза във всякакви барове, а този с нищо не беше по-особен.
— За първи път ли сте в Ирландия? — запита я мистър Доуърти, докато наливаше уискито, все тъй изпълнен с желание да и угоди.
— За първи път. Направо се срамувам, че досега не съм идвала тук. Дядо ми беше ирландец. Сигурно околността е красива. Утре трябва да се поразходя край езерото.
Тя хвърли поглед към насядалите мъже и усети, че началникът на пощата я наблюдава.
— Значи ще останете още няколко дни при нас? — попита мистър Доуърти. — Ако искате, мога да уредя да отидете и на риба.
— Всъщност… Не знам. Зависи.
Как се открояваше на този фон високият и глас, подчертаният английски акцент — това и напомни за майка и. Приличаше на известна личност, излязла от страниците на някое лъскаво списание. А местните хора веднага спряха да разговарят. Очакваното ирландско добродушие липсваше. Нямаше изгледи някой от присъствуващите да грабне цигулката, да рипне и да изтанцува една джига, да запее. Вероятно се отнасяха с подозрение към момичетата, които стоят вечер сами по кръчмите.
— Когато пожелаете, можете да вечеряте — съобщи и мистър Доуърти.
Тя се възползува от предложението, смъкна се от високия стол и тръгна към трапезарията. Изведнъж се почувствува като малко момиченце. Супа, риба, говеждо печено — колко труд си бяха направили, а всъщност тя с удоволствие би хапнала само тънко парченце шунка, но сега бе неприлично да остави нещо в чинията си. За десерт — фруктова салата, полята с шери.
Шийла погледна часовника си. Беше само осем и половина.
— Във фоайето ли ще изпиете кафето си?
— Да, благодаря.
— Има и телевизор. Ще ви го включа.
— Младата прислужничка придърпа едно кресло близо до телевизора и Шийла седна там с кафето, макар че кафе никак не и се пиеше. Картината на екрана трепкаше и подскачаше — даваха някаква американска комедия от 1950 година. Откъм бара все още долитаха далечни гласове. Шийла наля обратно кафето в каничката и се качи горе да си вземе палтото. Сетне излезе на улицата, като остави телевизора да гърми в празното фоайе. Наоколо нямаше никой. Всички вече спяха или се бяха прибрали. Подкара колата през празното село и се озова на пътя, който я бе довел тук следобед. Отбивка на около два километра от Балифейн, така бе казал началникът на пощата.
Трябва да е това, тук вляво. Фаровете и осветиха изкривена табела с надпис: „Към Лох Тора“. Пътеката се спускаше надолу тясна и криволичеща. Не беше разумно да тръгва без фенер — месецът още не бе достигнал пълнолуние и само от време на време се подаваше иззад бързо движещите се облаци. Все пак… Можеше да повърви малко — ако не за друго, то просто за да се поразходи.
Остави колата близо до табелата и тръгна. Обувките и, за щастие без токчета, зашляпаха в калта. Щом зърна езерото — помисли си тя, — ще се върна, а утре ще стана рано, ще си взема нещо за обяд и ще дойда отново тук, за да обмисля добре как ще атакувам острова.» Но ето, че пътеката стана по-широка и изведнъж пред очите и се откри голямата водна повърхност, заобиколена от земни издатини, на-ръфали брега. В средата беше самият остров, забулен от дървета. От него се излъчваше нещо зловещо и мрачно. Когато луната се показваше за миг през облаците, водата изведнъж ставаше сребърна, но островът продължаваше да стои там като черна гърбица, като туловище на кит.
Остров Лам…Кой знае защо, в съзнанието и изплуваха легенди, не за храбри ирландски герои от миналото или за племенни вражди, а легенди, в които се разказва за жертвоприношения в чест на древни праисторически богове. Представяше си жертвани олтари от камък сред някоя горска поляна. Агънце с прерязано гърло, хвърлено в жарта. Всъщност колко далеч бе островът от брега? Сега през нощта беше трудно да се каже. Отляво някакво поточе си пробиваше път през тръстиките и се вливаше в езерото. Тръгна към него, като се опитваше да стъпва по камъчетата, за да не се навре в калта. Тогава видя лодката, завързана за един пън. До нея стоеше някакъв мъж. Мъжът гледаше към Шийла. Обхвана я безумна паника и тя се дръпна назад. Не трябваше да го прави. Мъжът закрачи бързо през калта и застана до нея.