Тя беше доста сигурна, че той си го заслужава, но все още имаше слабост към мъжа, който някога бе, онзи, който ѝ беше помогнал да премине през най-черните часове в живота. От всички самопровъзгласили се духовни съветници, които ѝ се бяха натрапвали след четиринайсети октомври, Мат Джеймисън беше единственият, когото бе в състояние да изтърпи за повече от пет минути.
Първоначално го отхвърли, както отхвърляше и всички останали. Нора не беше религиозна и не можеше да разбере защо всеки свещеник, игумен и ню ейдж мошеник в радиус от петдесет мили около Мейпълтън смяташе, че има правото да се намеси в нещастието ѝ, и приемаше, че тя ще намери успокоение да чуе, че онова, което ѝ се е случило — унищожението на цялото ѝ семейство, за да бъдем точни — е част от Божествения план или прелюдия към славната им среща в небесата на някаква неизвестна бъдеща дата. Монсиньорът на „Богородица на тъгата“ дори се опита да я убеди, че нейното страдание не е чак толкова уникално, че тя в действителност не е по-различна от една негова енориашка, жена, която бе загубила съпруга си и трите си деца в катастрофа и все пак успяваше да живее доста щастлив и продуктивен живот.
— Рано или късно, всички губим обичните си хора — каза ѝ той. — Всички трябва да страдаме, всеки един от нас. Стоях до нея, докато тя гледаше четирите ковчега да потъват в земята.
„Значи е късметлийка! — искаше да изкрещи Нора. — Тя поне знае къде са!“ Но си задържа езика зад зъбите, разбирайки колко нечовешки ще прозвучи да нарича подобна жена късметлийка.
— Искам да си тръгнете — каза на свещеника със спокоен глас. — Вървете си вкъщи и кажете един милион „Аве, Мария“.
Преподобният Джеймисън ѝ беше натрапен от сестра ѝ, която беше член на Библейската църква на Цион от много години, заедно с Чък и момчетата. Цялото семейство твърдеше, че било преродено в един и същ момент, феномен, който Нора откри за напълно невероятен, макар че запази това мнение за себе си. По настояване на Карън тя и децата веднъж бяха отишли на служба в църквата — Дъг беше отказал да „губи неделната утрин“ — и беше малко отблъсната от апостолския плам на преподобния. Този стил на проповядване никога не ѝ беше допадал през детството ѝ като колеблив католик и през зрелите ѝ години като еднакво безстрастен невярващ.
Нора живееше при сестра си от няколко месеца, когато преподобният започна да се отбива — по покана на Карън — за неофициални сесии на „духовно напътствие“ веднъж седмично. Тя не беше доволна, но в този момент вече бе твърде слаба и уморена, за да се противопостави. Оказа се, че не е толкова лошо, колкото се страхуваше. Пред нея преподобният Джеймисън се оказа доста по-малко догматичен, отколкото беше зад амвона. Не ѝ предлагаше баналности или консервирани слова, не ѝ натрапваше омразната убеденост в Божиите мъдрост и добри намерения. За разлика от другите клирици, с които си бе имала работа, той ѝ задаваше много въпроси за Дъг и Ерин и Джеръми и слушаше внимателно отговорите ѝ. Когато си тръгнеше, тя често осъзнаваше с изненада, че се чувства малко по-добре отпреди.
Прекъсна сесиите, когато се върна в дома си, но скоро започна да му звъни късно през нощта, всеки път когато безсънните ѝ блянове станеха самоубийствени, което беше доста често. Той винаги идваше незабавно, без значение кое време беше, и оставаше толкова дълго, колкото тя имаше нужда. Без помощта му Нора никога не би оцеляла през тази унила пролет.
Докато тя ставаше по-силна обаче, започна да осъзнава, че преподобният е този, който се разпада. Имаше нощи, когато изглеждаше отчаян, колкото беше и тя. Плачеше често и изнасяше дълги монолози за Възнесението и за това, колко е нечестно, че е бил пропуснат.
— Дадох Му всичко — оплакваше се той, а гласът му бе пропит с горчивината на отхвърлен любовник. — Целия си живот. И каква благодарност получих?
Нора нямаше много търпение за подобни приказки. Семейството на преподобния беше незасегнато от катастрофата. Те все още бяха там, където ги беше оставил, прекрасна жена и три сладки деца. Ако не друго, би трябвало да падне на колене и да благодари на Бога всяка минута.
— Онези хора не бяха по-добри от мен — продължаваше преподобният. — Много от тях бяха по-лоши. Как така те са с Бог, а аз съм още тук?
— Откъде знаеш, че са с Бог?