Мег излезе от банята, като се усмихваше свенливо, лицето ѝ беше порозовяло, а тялото ѝ се губеше в огромната нощница. Беше почти жестоко, мина през ума на Лори, да загънеш хубава млада жена с този отпуснат, груб чувал, като че ли красотата ѝ нямаше място на света.
„За мен е различно — каза си. — Аз съм щастлива да съм скрита.“
Водата в банята все още беше топла, лукс, който тя вече не приемаше за даденост. В Сивата къща имаше хронична липса на топла вода — беше неизбежно с толкова много хора под един покрив — но регулациите изискваха два душа на ден въпреки всичко. Тя остана под водата дълго, докато въздухът не се насити с пара, което не беше проблем, тъй като „Грешните отломки“ забраняваха огледалата. Все още ѝ беше странно да си мие зъбите пред празната стена с безименна тебеширена паста за зъби и отвратителна ръчна четка. Приемаше повечето от хигиенните ограничения без оплакване — лесно беше да разбере защо парфюмите и балсамите, както и кремовете против бръчки се смятат за излишък — но не можа да се примири със загубата на електрическата си четка. Тъгува за нея седмици, преди да разбере, че ѝ липсва не само усещането за чиста уста, липсваше ѝ нейният брак, всички онези години на безсмислено домашно щастие, дългите препълнени дни, които завършваха, когато двамата с Кевин заставаха редом до двойната мивка, жезлите бръмчаха в ръцете им, а устите им бяха пълни с ментова пяна. Но това беше минало. Сега беше само тя в тиха стая, юмрукът ѝ се движеше упорито пред лицето, никой не се усмихваше в огледалото, никой не отвръщаше на усмивката.
По време на тренировъчния период обетът за мълчание не беше абсолютен. Имаше малка пауза след загасването на светлините — обикновено не повече от петнайсет минути — когато беше позволено да говориш свободно, да вербализираш страховете си и да задаваш въпроси, на които не си получил отговори през деня. Освобождаването беше нововъведение, което имаше за цел да бъде нещо като предпазна клапа, начин да извършиш прехода към неговоренето не толкова рязко и страховито. Според една пауър пойнт презентация, която Лори бе гледала — тя беше член на комитета по набиране и запазване — степента на отпадане сред обучаваните бе спаднала с почти една трета от приемането на тази нова политика, което беше една от главните причини лагерът да е толкова пренаселен.
— Е, как я караш? — попита Лори, за да сложи начало.
Собственият ѝ глас ѝ прозвуча странно, дрезгав грак в мрака.
— Предполагам, че добре — отвърна Мег.
— Само добре ли?
— Не знам. Трудно е да се откажа от всичко. Все още не вярвам, че съм го направила.
— Изглеждаше ми малко нервна в „Сейфуей“.
— Страхувах се, че ще срещна някого, когото познавам.
— Годеника ти?
— Да, но не само Гари. Някой приятел. — Гласът ѝ беше несигурен, като че ли се опитваше с всички сили да е смела. — Трябваше да се омъжа този уикенд.
— Знам. — Лори беше прочела папката на Мег и разбираше, че тя ще се нуждае от специално внимание. — Сигурно е било трудно.
Мег издаде странен звук, нещо средно между кикот и стон.
— Имам чувството, че сънувам — каза тя. — Продължавам да чакам да се събудя.
— Знам как е — увери я Лори. — Понякога аз още се чувствам така. Разкажи ми нещо за Гари. Какъв е?
— Страхотен е. Наистина е сладък. Широки рамене. Сламена коса. Сладка малка трапчинка на брадичката. Целувах го там през цялото време.
— Какво работи?
— Анализ на сигурността. Миналата пролет се дипломира.
— Еха. Звучи впечатляващо.
— Такъв е. — Мег го каза простичко, сякаш в това нямаше никакво съмнение. — Страхотно момче е. Умен, красив, много забавен. Обича да пътува, ходи във фитнеса всеки ден. Приятелите ми го наричат Господин идеален.
— Къде се срещнахте?
— В гимназията. Той играеше баскетбол. Брат ми беше в отбора, така че ходех често на мачове. Гари беше в горните класове, а аз — в началните. Дори не смятах, че забелязва съществуването ми. И тогава, един ден, той просто дойде и каза: „Хей ти, сестрата на Крис. Искаш ли да идем на кино?“. Можеш ли да повярваш? Дори не знаеше името ми, а ме покани на среща.