На някакво ниво тя разбираше, че той бе танцувал с нея от съжаление. Тя беше абсолютно готова да признае, че в началото двамата бяха като филантроп и обект на благотворителност, но в края бяха съвсем различни: нейната глава бе на рамото му, а ръцете му бяха обвити плътно около нея и между телата им протичаше някаква вълна, която я караше да се чувства като мъртва жена, върната към живота. И това не беше едностранно: бе видяла изражението на лицето му, когато запалиха светлините, нежността и любопитството в очите му, начина, по който продължаваше да я държи и тътреше краката си дълго след като музиката бе спряла.
Когато не се обади, първо беше трудно — наистина трудно — но един месец е доста време и тя се бе примирила с факта, че е било фалшива тревога, поне до миналата седмица, когато мина край него с колелото и всичко се върна. Той просто стоеше на главната с пънкарски изглеждащата си дъщеря. Всичко, което Нора трябваше да направи, бе да скочи на спирачките, да се плъзне край тях и да извика „Хей, какво става?“. Поне би могла да огледа лицето му, може би да получи по-ясна представа какво наистина се случва. Но беше страхливка — замръзна, забрави да натисне спирачките, профуча край тях, сякаш закъсняваше за среща, сякаш имаше по-добро място, на което да бъде, освен в една къща, в която телефонът никога не звънеше и никой не идваше.
— О, виж! — каза Карън. Прекосяваха паркинга в опит да намерят място, което да не е на половин миля от входа. Тя сочеше към майка и дъщеря, майката — около възрастта на Нора, а детето може би на осем или девет; и двете носеха космати еленови рога на главите си, тези на момичето имаха и мигащи червени светлини. — Не са ли очарователни?
Пред входа на „Мейсис“ стояха двама наблюдатели, облечени в бяло, заедно с прошарен мъж със звънеца на Армията на спасението. Нора взе брошура от единия наблюдател от любезност — „Забравихте ли вече?“, питаше корицата — после я хвърли в коша, удобно разположен точно зад вратата.
Изпита лек пристъп на паника, когато минаха покрай щанда за парфюмерия, лек животински дъх на близка опасност. Беше отчасти реакция на вонята от дузина различни парфюми, изпускани във въздуха от тежко гримирани млади жени, които, изглежда, мислеха, че изпълняват общественополезна дейност, и отчасти по-общото чувство за сетивно претоварване, предизвикано от неочакваната атака на ярките светлини, скокливата музика и нетърпеливите клиенти. Манекените без лица също не помагаха, парализираните им тела бяха нагиздени по последна мода.
Стана ѝ по-лесно да диша, когато влязоха в главната зала с високия стъклен покрив — молът бе построен на три нива с балкони на горните две — и обширен бял под, който ѝ напомняше на старомодна гара. Огромната елха зад централния фонтан се извисяваше над редица деца, чакащи да се срещнат с Дядо Коледа, а украсеният ѝ с ангел връх надминаваше първия полуетаж. Дървото ѝ напомни за кораб в бутилка, толкова голямо, че се чудиш как е било напъхано вътре.
Карън беше брутално ефективен купувач, от онези хора, които винаги знаят точно какво търсят и къде могат да го намерят. Тя крачеше през мола в балон от свирепа концентрация и вперени напред очи, без да се оглежда безцелно или да купува импулсивно. Същата беше и в супермаркета, отбелязваше всичко в списъка си с червен тънкописец и никога не минаваше два пъти от едно и също място.
— Какво мислиш? — попита тя, хванала вратовръзка на оранжеви и сини ивици в „Биг Гайс Уеърхаус“. — Твърде дръзко ли е?
— За Чък ли?
— За кой друг? — Тя подхвърли вратовръзката на помощната масичка. — Момчетата никога не се издокарват.
— Доста скоро ще го правят. Имат балове и прочее, нали?
— Май да. — Карън потопи ръката си обратно в кълбото от оплетени вратовръзки. — Но първо трябва да започнат да се къпят.
— Не се ли къпят?
— Твърдят, че го правят. Но хавлиите им са винаги сухи. Хммм. — Тя избра по-подходящ десен с жълти ромбоиди върху поле от зелена коприна. — Ами тази?
— Хубава е.
— Не знам — намръщи се Карън. — Има твърде много зелени вратовръзки като тази. Има твърде много вратовръзки. Точка. Винаги когато някой го пита какво иска за Коледа, казва: „Просто вратовръзка. Една вратовръзка стига“. Това и получава. Същото и за рождените дни и за Деня на бащата. И винаги изглежда напълно щастлив. — Тя пусна вратовръзката, после се взря в Нора. На лицето ѝ имаше нежно изражение, в което се примесваха привързаност, примирение и развеселеност. — Боже, толкова е скучен.