— Сладко е — прошепна Мег.
— Можеше да е много по-зле — съгласи се Лори.
Харесаха го още повече, след като влязоха вътре. Приземната част беше уютна, без да е тясна, оживена от многобройни малки детайли — газова камина в дневната стая, интериорни черги с релефен геометричен дизайн, удобни модулни мебели. Върхът беше реновираната кухня, ярко, отворено пространство, с повърхности от неръждаема стомана, професионална печка и прозорец над мивката, който гледаше към успокояващата растителност на залесения парк, скрежът бе обвил голите клони на дърветата с тънък слой бял прах. Лори лесно можеше да си представи старото си Аз да седи на тезгяха от стеатит в някой съботен следобед и да кълца зеленчуци на фона на нечие мърморене.
Новите им съквартиранти ги разведоха из къщата. Бяха двойка мъже на средна възраст, които им отвориха вратата с ръчно изработени баджове, прикрепени към ризите. „Джулиан“ беше висок и малко изгърбен, с кръгли очила с тънки рамки и стърчащ нос, който сякаш душеше любопитно във въздуха. Лицето му беше гладко избръснато, истинска аномалия сред Грешните отломки. „Гюс“ беше набит, червенокос човек с червендалесто лице. Брадата му беше равно подстригана и обилно посипана със сиво.
Добре дошли — написа той в бележника си. — Очаквахме ви.
Лори почувства безпокойство, но положи усилия да го пренебрегне. Знаеше, че аванпостът ще е смесен, но не бе очаквала нищо толкова интимно, двама мъже и две жени, споделящи малка къща в края на гората. Но ако това беше назначението им, трябваше да го приемат. Тя разбираше каква чест е да бъде избрана в Кварталната заселническа програма — това беше сърцето на дългосрочните планове за разширение на „Грешните отломки“ — и искаше да се покаже достойна за доверието, оказано ѝ от лидерите, които несъмнено правеха всичко най-добро с ресурсите, които имаха на разположение.
Освен това тя и Мег имаха на разположение целия втори етаж — две малки спални и обща баня — така че уединението нямаше да е проблем. Мег избра розовата стая, която гледаше към улицата. Лори взе жълтата с изглед към парка, която вероятно бе принадлежала на тийнейджър. Леглото — изглежда, беше от ИКЕА — беше ниско, матрак тип футон в рамка от светло дърво. Стените бяха голи, но можеше да види празните места, където до неотдавна бяха висели плакати, три правоъгълника, малко по-светли от околното пространство.
Беше донесла само един куфар, това бяха всичките ѝ земни принадлежности, и го разопакова за минути. Това сякаш намали ефекта на ставащото — заприлича повече на настаняване в хотел, отколкото на установяване в нов дом — почти успя да я накара да изпита носталгия по забързаните дни на стария ѝ живот: седмиците подготовка, кашоните и тиксото, маркерите, пристигането на големия камион, тревогата от гледката на това, как целият ти живот изчезва пред очите ти. И после обратната перисталтика на другия край, всичките кашони, които излизат, тупването, когато се приземят на пода, писъкът, когато ги разкъсаш и отвориш. Странното разочарование от новата къща, онова измъчващо усещане за разстройване, което имаш чувството, че няма да изчезне никога. Но дълбоко в себе си поне знаеш, че се е случило нещо с голямо значение, че една глава в живота ти е приключила и започва нова.
„Година — казваше едно време. — Нужна е година, за да се почувстваш у дома си. А понякога и повече.“
След като прибра дрехите си в скрина с чекмеджета — също от светло дърво, също от ИКЕА — тя остана дълго на колене — не се молеше, просто мислеше, опитваше се да събере ума си около факта, че сега живее тук, че това място е дом. Помагаше ѝ мисълта, че Мег е наблизо, само на няколко крачки от нея. Не толкова близо, колкото беше в Синята къща, където споделяха обща стая, но достатъчно близо, по-близо, отколкото бе разумно да се надява.
Като общо правило, приятелството сред Грешните отломки не се насърчаваше. Организацията бе структурирана така, че да предотврати възможността хората да прекарват твърде много време заедно или да разчитат твърде много на определени индивиди за социалното си поддържане. В лагера на Гинко стрийт членовете живееха на големи групи, които често се размесваха; работата се сменяше периодично. Наблюдателите се събираха по двойки чрез лотария и рядко работеха с един и същ партньор два пъти месечно. Идеята беше да се заздрави връзката между индивида и групата като цяло, а не между отделните индивиди.