Взех автобус по пътя за дома. Седнах до прозореца и се втренчих навън. Замислих се за Кати, за бялата й кожа и красивите й зелени очи. Изпълни ме силен копнеж за сладкия вкус на устните й, мекотата й. Рут обаче бе права. Любов, която не включва честност, не заслужава да бъде наричана любов.
Трябва да се прибера вкъщи и да се разберем с Кати.
Трябва да я напусна.
10.
Кати си беше у дома, когато се върнах. Седеше на дивана и пишеше съобщения.
— Къде ходиш? — попита тя, без да вдигне глава.
— Разхождах се. Как мина репетицията?
— Добре. Уморително.
Вгледах се в нея и се зачудих на кого пише. Съзнавах, че сега е моментът да говоря. Знам, че имаш любовник. Искам развод. Отворих уста да го кажа, но установих, че съм останал без глас. И преди да се съвзема, Кати ме изпревари. Тя престана да пише съобщения и остави телефона.
— Тео, трябва да поговорим.
— За какво?
— Нямаш ли да ми казваш нещо?
В гласа й прозвуча нотка на строгост. Отбягвах погледа й, да не би да прочете мислите ми. Почувствах се засрамен и потаен, сякаш аз имам гузна тайна.
И за Кати наистина бе така. Тя бръкна зад дивана и извади нещо. Сърцето ми се сви. Кати държеше бурканчето с марихуаната. Забравил съм да го скрия в стаята за гости, след като си порязах пръста.
— Какво е това?
— Марихуана.
— Виждам. Какво прави тук?
— Купих си малко. Прииска ми се.
— Какво ти се прииска? Да се надрусаш? Сериозно ли говориш?
Повдигнах рамене, отбягвах погледа й като непослушно дете.
— Мамка му! Исках да кажа, боже… — Кати поклати глава вбесена. — Понякога си мисля, че изобщо не те познавам.
Изпитах желание да я ударя. Да й се нахвърля и да я пребия с голи юмруци. Исках да изпочупя всичко в стаята, да хвърлям мебели по стените. Исках да плача и да вия и да се заровя в прегръдката й.
Не направих нищо подобно.
— Хайде да си лягаме — казах кротко, после излязох от дневната.
Легнахме си мълчаливо. Лежах в мрака до Кати. Лежах буден часове наред. Усещах топлината, излъчваща се от тялото й, и я гледах, докато спи.
Защо не дойде при мен, исках да я попитам. Защо не ми каза? Аз бях най-добрият ти приятел. Ако беше казала само една дума, щяхме да измислим нещо и да оправим нещата. Защо не говориш с мен? Аз съм тук. Тук съм, до теб.
Исках да протегна ръце и да я придърпам към себе си. Исках да я прегърна. Но не можех. Кати си бе отишла — жената, която обичам толкова много, изчезна завинаги, оставяйки тази непозната на своето място.
В гърлото ми се надигна ридание. Сълзите най-после дойдоха и потекоха по лицето ми. Безмълвно заплаках в тъмнината.
* * *
Сутринта станахме и извършихме обичайната установена практика — Кати отиде в банята, докато аз правя кафе. Дадох й чашата, когато влезе в кухнята.
— Издаваше странни звуци през нощта — каза Кати. — Говореше насън.
— Какво казах?
— Не знам. Нищо. Беше безсмислено. Вероятно защото беше много надрусан. — Тя ми хвърли смразяващ поглед и си погледна часовника. — Трябва да тръгвам. Ще закъснея.
Кати изпи кафето и сложи чашата в умивалника, а после леко ме целуна по бузата. Докосването на устните й ме накара да потрепна.
Тя излезе и аз се изкъпах. Увеличих температурата, докато водата стана почти вряла. Горещата струя обливаше лицето ми докато плача, ронейки горчиви, бебешки сълзи. След това се избърсах и видях отражението си в огледалото. Стъписах се, бях мъртвешки блед, съсухрен и остарял с трийсет години за една нощ. Бях стар и грохнал. Младостта ми се беше изпарила.
И там, и тогава, взех решение.
Раздялата с Кати щеше да е като откъсване на крайник. Не съм готов да се осакатя така, каквото и да казва Рут. Рут не е непогрешима. Кати не е баща ми и аз не съм осъден да повторя миналото. Мога да променя бъдещето. С Кати бяхме щастливи преди. Може отново да бъдем щастливи. Един ден тя може да признае всичко и да ми разкаже цялата история и аз да й простя. Щяхме да решим проблема.
Няма да напусна Кати. Няма да й кажа нищо. Ще се преструвам, че не съм прочел онези имейли. И някак ще забравя случилото се, ще го погреба. Нямам друг избор, освен да продължа по-нататък. Отказвам да се предам, да рухна и да се разпадна.
В края на краищата не отговарям само за себе си. Ами пациентите, за които се грижа? Някои хора разчитат на мен. Не мога да ги разочаровам.
11.