— Ало?
— Тео Фейбър ли е?
— Да, кой се обажда?
— Макс Беренсън. Търсили сте ме.
— А, да, здравейте. Благодаря ви, че ми се обадихте. Питах се дали може да поговорим за Алисия.
— Защо? Какво се е случило? Нещо не е наред ли?
— Не, имам предвид, не точно. Аз я лекувам и исках да ви задам няколко въпроса за нея, когато ви е удобно.
— Предполагам, че не може да разговаряме по телефона? Много съм зает.
— Предпочитам да, говорим лично, ако е възможно.
Макс Беренсън въздъхна и измърмори нещо към някой, който явно е край него, а после ми каза:
— Утре вечер в седем, в кантората ми.
Щях да го попитам за адреса, но той затвори.
12.
Секретарката на Макс Беренсън беше настинала лошо. Тя извади хартиена кърпа, изсекна се и ми направи знак да почакам.
— Той говори по телефона, ще излезе след минута.
Кимнах и седнах в чакалнята. Имаше няколко неудобни стола с отвесни облегалки и масичка за кафе с купчина стари списания. Помислих си, че всички чакални си приличат, все едно кого чакаш — лекар, директор на погребална агенция или адвокат.
Вратата отсреща на коридора се отвори. Макс Беренсън се появи и ми направи знак да вляза, а после отново се скри в кабинета си. Станах и го последвах.
Очаквах най-лошото, имайки предвид грубото му държане по телефона. Но за моя изненада, той започна с извинение.
— Съжалявам, ако съм бил рязък, когато говорихме по телефона. Седмицата беше дълга и не се чувствам много добре. Няма ли да седнете?
Седнах на стола от другата страна на бюрото.
— Благодаря. И благодаря, че се съгласихте да се срещнете с мен.
— Ами, да ви кажа, отначало не бях сигурен. Помислих ви за журналист, който се опитва да ме накара да говоря за Алисия. Но после се обадих в „Дъбравата“ и проверих, че работите там.
— Разбирам. Често ли се случва? Имам предвид журналистите.
— Наскоро не. Но по-рано непрекъснато ми досаждаха. Научих се да бъда бдителен… — Макс Беренсън се приготви да добави още нещо, но кихна и протегна ръка към кутията с хартиени кърпи. — Извинявайте, настинал съм като всички в семейството.
Той си издуха носа. Вгледах се по-внимателно в него. За разлика от по-малкия си брат, не беше привлекателен мъж. Макс Беренсън беше внушителен и плешив и лицето му беше осеяно с дълбоки белези от акне. Употребяваше силен и старомоден одеколон за бръснене, какъвто си слагаше и баща ми. Кабинетът му също бе традиционен и с успокояващия мирис на кожени мебели, дърво и книги. Светът му явно бе съвсем различен от този на Гейбриъл — свят на цветове и красота в името на красотата.
Гейбриъл и Макс очевидно бяха много различни.
На бюрото имаше снимка на Гейбриъл в рамка. Любителска снимка — вероятно направена от Макс. Гейбриъл бе седнал на ограда в някакво поле. Лек ветрец развяваше косата му. На врата му висеше фотоапарат и приличаше по-скоро на актьор, отколкото на фотограф. Или на актьор, който изпълнява ролята на фотограф.
Макс ме хвана, че гледам снимката и кимна, сякаш прочете мислите ми.
— Брат ми беше хубавец. Аз съм умният. — Той се засмя. — Шегувам се. Всъщност аз съм осиновен. Нямаме кръвна връзка.
— Не го знаех. И двамата ли сте осиновени?
— Не, само аз. Родителите ни мислели, че не могат да имат деца. Но скоро след като ме осиновили, заченали свое дете. Често се случва, освобождаваш се от напрежението.
— Бяхте ли близки с Гейбриъл?
— По-близки от повечето братя. Въпреки че той заемаше централното място на сцената. Засенчваше ме.
— Защо?
— Ами, трудно беше да не е така. Гейбриъл беше специален още като дете.
Макс явно имаше навик да си играе с венчалния пръстен, непрекъснато го въртеше на пръста си, докато говори.
— Гейбриъл носеше фотоапарата си навсякъде и правеше снимки. Баща ми го мислеше за луд. Оказа се, че брат ми е нещо като гений. Познавате ли творбите му?
Усмихнах се дипломатично. Нямах желание да обсъждам качествата на Гейбриъл като фотограф и отново насочих разговора към Алисия.
— Сигурно я познавате доста добре?
— Алисия? Трябва ли?
Нещо в Макс се промени при споменаването на името й. Сърдечността му се изпари. Тонът му стана хладен.
— Не знам дали ще мога да ви помогна — каза той. — Аз не представлявах Алисия в съда. Мога да ви свържа с нейния адвокат, ако искате подробности за процеса.
— Не търся такава информация.
— Не? — Макс ме изгледа учудено. — Като психотерапевт сигурно не е обичайна практика да говорите с адвоката на пациента си?
— Не и ако пациентката ми говори.
Макс се замисли.