— Разбирам. Ами, както казах, не знам как мога да ви помогна, затова…
— Имам само няколко въпроса.
— Добре, питайте.
— Спомням си, че навремето прочетох в пресата, че вие сте видели Гейбриъл и Алисия вечерта преди убийството.
— Да, вечеряхме заедно.
— Как изглеждаха?
Очите му станаха безизразни, вероятно са му задавали този въпрос стотици пъти и той е отговарял машинално, без да се замисли.
— Нормално, абсолютно нормално.
— Ами Алисия?
— Нормално. — Макс повдигна рамене. — Може би малко по-нервна от обикновено, но…
— Но?
— Нищо.
Усетих, че има нещо повече и зачаках. И след миг той продължи:
— Не знам колко ви е известно за взаимоотношенията им.
— Само онова, което прочетох във вестниците.
— И какво прочетохте?
— Че са били щастливи.
— Щастливи? — Макс се усмихна студено. — О, те наистина бяха щастливи. Гейбриъл правеше всичко възможно да направи щастлива Алисия.
— Разбирам.
Но не разбирах, не знаех за какво намеква Макс. Сигурно съм изглеждал озадачен, защото той повдигна рамене и каза:
— Няма да споделям подробности. Ако търсите клюки, говорете с Жан-Феликс, не с мен.
— Жан-Феликс?
— Жан-Феликс Мартин, галеристът на Алисия. Те се познаваха от години, бяха много близки. Ако трябва да бъда откровен, никога не съм го харесвал.
— Клюките не ме интересуват — отвърнах и се постарах да си отбележа наум да говоря с Жан-Феликс колкото е възможно по-скоро. — Повече ме интересува личното ви мнение. Може ли да ви задам един прям въпрос?
— Мисля, че току-що го направихте.
— Харесвахте ли Алисия?
Макс ме погледна безизразно.
— Разбира се, че я харесвах.
Не му повярвах.
— Чувствам, че във вас живеят две различни самоличности. Тази на адвоката, която, разбираемо, е дискретна, и самоличността на брата. Аз дойдох да говоря с брата.
Последва мълчание. Зачудих се дали Макс няма да ме помоли да си тръгна. Той сякаш се приготви да каже нещо, но после си промени решението. След това изведнъж стана от бюрото, приближи се до прозореца и го отвори. В кабинета нахлу студен въздух. Макс си пое дълбоко дъх, сякаш стаята го задушаваше и най-после заговори тихо:
— Истината е, че… я мразех… Ненавиждах я.
Не казах нищо, зачаках да продължи. Той все още гледаше през прозореца. Заговори бавно:
— Гейбриъл беше не само мой брат, но и най-добрият ми приятел. Той беше изключително добър човек. Прекалено добър. И целият му талант и добрина, страстта му за живот бяха заличени заради онази кучка. Тя разби не само неговия живот, но и моя. Слава Богу, че родителите ми не доживяха да видят това… — Макс се задави, изведнъж завладян от емоции.
Трудно беше да не почувствам болката му. Стана ми жал за него.
— Сигурно ви е било изключително трудно да защитавате Алисия на процеса — рекох.
Той затвори прозореца и се върна зад бюрото. Беше се овладял. Отново беше в самоличността на адвокат — неутрален, уравновесен, безстрастен. Макс повдигна рамене.
— Организирах защитата й, това е всичко. Това би искал Гейбриъл. Той винаги искаше най-доброто за Алисия. Беше луд по нея. А тя е само луда.
— Мислите, че е луда?
— Вие ми кажете. Вие сте нейният психиатър.
— А вие какво мислите?
— Знам онова, което съм видял.
— И какво е то?
— Резки промени в настроението. Изблици на гняв. Пристъпи на насилие. Алисия чупеше разни неща, трошеше. Гейбриъл ми каза, че няколко пъти заплашила, че ще го убие. Трябваше да обърна внимание, да направя нещо. Трябваше да се намеся и да настоявам Алисия да получи помощ, след като тя опита да се самоубие. Но не го направих. Гейбриъл беше решил твърдо да я защитава и аз като пълен глупак му позволих.
Макс въздъхна и погледна часовника си — знак към мен да приключа с разговора. Но аз се втренчих озадачено в него.
— Алисия се е опитала да се самоубие? Какво искате да кажете? Кога? След убийството на Гейбриъл ли?
Той поклати глава.
— Не, няколко години преди това. Не знаете ли? Предположих, че знаете.
— Кога се случи?
— След като почина баща й. Тя погълна свръхдоза… хапчета или нещо друго. Не си спомням точно. Изпадна в нервна криза.
Приготвих се да го притисна за още информация, когато вратата се отвори. Секретарката подаде глава в стаята и подсмърчайки каза:
— Скъпи, трябва да тръгваме. Ще закъснеем.
— Добре — отвърна Макс. — Идвам, скъпа.
Вратата се затвори. Макс стана и ме погледна извинително.
— Имаме билети за театър.
Сигурно съм изглеждал учуден, защото той се засмя и поясни:
— Ние — Таня и аз — се оженихме миналата година.