— О, разбирам.
— Смъртта на Гейбриъл ни сближи. Нямаше да я преживея, ако не беше Таня.
Телефонът на Макс иззвъня и отвлече вниманието му. Кимнах му да отговори на обаждането.
— Благодаря, много ми помогнахте — рекох.
Излязох от кабинета и се вгледах внимателно в Таня на рецепцията. Тя беше русокоса и дребничка. Таня се изсекна и забелязах големия диамант на венчалния пръстен на ръката й.
За моя изненада, тя стана, тръгна към мен, намръщи се и тихо заговори:
— Ако искате да знаете повече за Алисия, говорете с братовчед й Пол, той я познава по-добре от всеки друг.
— Обадих се на леля й Лидия Роуз, но тя не беше особено отзивчива.
— Забравете за Лидия. Отидете в Кеймбридж, говорете с Пол. Попитайте го за Алисия и нощта след злополуката…
Вратата на кабинета се отвори и Таня веднага млъкна. Макс излезе, тя се усмихна и забърза към него.
— Готов ли си, скъпи?
Таня се усмихваше, но гласът й звучеше нервно. Помислих си, че се страхува от Макс и се запитах защо.
13.
Дневникът на Алисия Беренсън
22 юли
Мразя пушката, която е у нас, вкъщи.
Снощи пак се карахме за това, поне си мисля, че се карахме заради пушката, вече не съм сигурна.
Гейбриъл каза, че аз съм виновна. Предполагам, че е така. Мразя да го виждам разстроен, да ме гледа с обидени очи. Мразя да му причинявам болка — и въпреки това понякога отчаяно искам да го нараня. И не знам защо.
Той твърди, че съм се върнала у дома в ужасно настроение. Че съм се качила горе и съм му крещяла. Вероятно съм го направила. Предполагам, че съм била разстроена. Не съм сигурна точно какво се случи. Току-що се бях върнала от Хампстед Хийт. Не си спомням много от разходката, защото умът ми блуждаеше и си мислех за работата, за картината с Исус. Помня, че минах покрай една къща, докато се връщах. Две момчета си играеха с градински маркуч. Не бяха по-големи от седем-осем години. По-голямото момче пръскаше по-малкото със струя вода — дъга от цветове, искряща на светлината. Идеална дъга. По-малкото момче протягаше ръце да се предпази и се смееше. Отминах и осъзнах, че лицето ми е мокро от сълзи.
Тогава пропъдих мисълта, но като се замисля сега, изглежда очевидно. Не искам да призная истината пред себе си — че една огромна част от живота ми липсва — че искам деца и се преструвам, че не се интересувам от тях, че се интересувам само от изкуството си. А това не е вярно. Това е само оправдание. Истината е, че се страхувам да имам деца. Не може да ми се има доверие с тях.
Не и когато във вените ми тече кръвта на майка ми.
За това си мислех, съзнателно или несъзнателно, когато се прибрах вкъщи. Ето защо Гейбриъл е прав, наистина бях в лошо настроение.
Но никога нямаше да избухна, ако не бях заварила Гейбриъл да почиства пушката. Ядосвам се, че я пази.
И се разстройвам, че не иска да я изхвърли колкото и пъти да го моля. Все повтаря едно и също — че това е една от старите пушки на баща му от фермата им, подарил му я, когато бил шестнайсетгодишен, че има сантиментална стойност, дрън-дрън. Не му вярвам. Мисля, че има други причини Гейбриъл да пази пушката. Казах му го. И той отговори, че няма нищо лошо в това да иска да е в безопасност и да защитава дома и съпругата си. Ами ако някой влезе с взлом?
— Тогава ще се обадим на полицията — отвърнах. — Няма да го застреляме, по дяволите!
Повиших тон, но Гейбриъл се развика още по-силно и преди да се усетя и двамата крещяхме. Може би загубих контрол. Но реагирах на него — Гейбриъл има агресивна страна, част от него, която виждам само понякога, и когато я видя, ме плаши. В онези краткотрайни моменти все едно живея с непознат. И това е ужасяващо.
Не си говорихме до края на вечерта. Легнахме си мълчаливо.
Сутринта правихме секс и се сдобрихме. Изглежда, винаги решаваме проблемите си в леглото. По-лесно е някак, когато си гол и сънен под завивките, да прошепнеш „Извинявай“ и наистина да съжаляваш. Всички защити и глупави оправдания са зарязани, захвърлени като купчина на пода заедно с дрехите.
— Може да създадем правило винаги да спорим в леглото — каза Гейбриъл и ме целуна. — Обичам те. Ще се отърва от пушката, обещавам.
— Не — отвърнах. — Пушката не е важна. Забрави я. Всичко е наред, наистина.
Той ме целуна отново и ме притегли в обятията си. Прегърнах го и долепих голото си тяло до неговото. Затворих очи и се отпуснах. И най-после се успокоих.
23 юли
Пиша тези редове в „Кафе дел Артиста“. Сега идвам тук през повечето дни. Продължавам да изпитвам потребност да изляза от къщата. Когато съм край други хора, макар и само една отегчена сервитьорка, се чувствам някак свързана със света, като нормално човешко същество. Иначе съм заплашена да престана да съществувам. Да изчезна.