Понякога ми се иска да изчезна. Например тази вечер. Гейбриъл е поканил брат си на вечеря. Сервира ми го тази сутрин.
— Не сме виждали Макс от цяла вечност — каза той. — От купона за новото жилище на Джоуел. Ще направя барбекю. — Гейбриъл ме изгледа учудено. — Нямаш нищо против, нали?
— Защо да имам?
Той се засмя.
— Не умееш да лъжеш, знаеш ли? Разчитам изражението на лицето ти все едно чета книга.
— И какво ти казва то?
— Че не харесваш Макс. Никога не си го харесвала.
— Не е вярно. — Почувствах, че се изчервявам, повдигнах рамене и отместих поглед встрани. — Разбира се, че харесвам Макс. Ще ми бъде приятно да се видим… Кога ще ми позираш отново? Трябва да завърша картината.
Гейбриъл се усмихна.
— Какво ще кажеш за този уикенд? А за картината… Направи ми една услуга. Не я показвай на Макс. Не искам да ме види като Исус. Няма да го преживея.
— Макс няма да я види. Още не е готова.
Дори да беше, Макс е последният човек, когото искам в ателието си. Помислих си го, но не го казах.
Сега се страхувам да се прибера у дома. Искам да седя тук, в това кафене с климатик, и да се крия, докато Макс си замине. Но сервитьорката вече издава приглушени звуци на нетърпение и красноречиво поглежда часовника си. Скоро ще ме изрита. И това означава, че не мога да обикалям по улиците цяла нощ като луда и че нямам друг избор, освен да си отида у дома и да се изправя пред реалността.
Да се изправя пред Макс.
24 юли
Пак отивам в кафенето. Някой е седнал на моята маса и сервитьорката ме поглежда съчувствено — поне си мисля, че тя излъчва чувство на солидарност, но може да греша. Седнах на друга маса, с лице към помещението, не към прозореца, до климатика. Тук няма много светлина. Студено е и сумрачно и това е в унисон с настроението ми.
Снощи беше ужасно. По-лошо, отколкото си мислех че ще бъде.
Не познах Макс, когато дойде. Не съм го виждала без костюм. Изглеждаше глуповато с къси панталони, потеше се обилно след ходенето от метростанцията до нас. Плешивата му глава беше зачервена и лъщеше, под мишниците му се уголемяваха едни тъмни петна. Отначало не ме поглеждаше в очите. Или пък аз не го поглеждах?
Макс похвали къщата надълго и нашироко и каза колко различна изглежда и че толкова отдавна не сме го канили на гости, че вече започвал да си мисли, че никога няма да го поканим. Гейбриъл се извини сто пъти, че сме много заети — аз е предстоящата изложба, а той е работата си, и че не сме се виждали с никого. Усмихваше се, но аз видях, че е подразнен — Макс вдигна такъв голям шум по въпроса.
Отначало се държах спокойно, чаках подходящ момент. И после го открих. Макс и Гейбриъл излязоха в градината и запалиха барбекюто. Аз останах да се мотая в кухнята под претекст, че правя салата. Знаех, че Макс ще измисли оправдание и ще дойде при мен. И се оказах права. След пет минути чух тежките му тупкащи стъпки. А Гейбриъл е тих — като котка, въобще не го чувам, когато се движи из къщата.
— Алисия — каза Макс.
Осъзнах, че ръцете ми треперят, докато режа доматите. Оставих ножа и се обърнах към него.
Макс вдигна празна бирена бутилка и се усмихна. Все още не ме поглеждаше в очите.
— Дойдох за друга — обясни той.
Кимнах мълчаливо. Макс отвори хладилника, извади бира и потърси отварачка. Посочих му я на плота.
Той ми се усмихна странно, докато отваряше бирата, сякаш се готви да каже нещо. Но аз го изпреварих:
— Ще кажа на Гейбриъл какво се случи. Реших, че трябва да знаеш.
Макс престана да се усмихва и за пръв път ме погледна със змийските си очи.
— Какво?
— Ще кажа на Гейбриъл, за онова, което се случи в дома на Джоуел.
— Не знам за какво говориш.
— Нима?
— Не си спомням. Боя се, че бях доста пиян.
— Глупости.
— Вярно е.
— Не си спомняш, че ме целуна? Не си спомняш, че ме награби?
— Алисия, недей.
— Какво недей? Да го правя на въпрос ли? Ти ме нападна.
Усетих, че се ядосвам. Положих усилия да контролирам гласа си и да не кресна. Погледнах през прозореца, Гейбриъл беше в дъното на градината, наведен над барбекюто. Пушекът и горещият въздух замъгляваха гледката, пък и той бе приведен.
— Гейбриъл те уважава — продължих. — Ти си големият му брат. Много ще го заболи, когато му кажа.
— Тогава недей. Няма какво да му казваш.
— Той трябва да знае истината. Трябва да знае какъв е брат му в действителност. Ти… — Преди да довърша изречението, Макс ме сграбчи силно за рамото и ме придърпа към себе си. Загубих равновесие и се блъснах в него. Той вдигна юмрук и аз си помислих, че ще ме удари.