— Обичам те — каза Макс. — Обичам те, обичам те, обичам…
Преди да успея да реагирам, той ме целуна. Помъчих се да се отскубна от него, но Макс не ме пусна. Почувствах грубите му устни върху моите и езикът му, който се завираше в устата ми. Инстинктът надделя.
Впих зъби в езика му колкото мога по-силно.
Макс извика и ме блъсна. Когато вдигна глава, устата му беше пълна с кръв.
— Шибана кучка! — Гласът му беше задавен и зъбите — червени. Той се втренчи гневно в мен като ранено животно.
Не мога да повярвам, че Макс е брат на Гейбриъл. Той не притежава нито едно от хубавите качества на Гейбриъл, нито неговата почтеност и доброта. Макс ме отвращава — и му го казах.
— Алисия, не казвай нищо на Гейбриъл — повтори Макс. — Говоря сериозно. Предупреждавам те.
Не казах нищо повече. Усещах вкуса на кръвта му върху езика си, затова пуснах водата и си изплакнах устата, а после излязох в градината.
Докато вечеряхме, усетих, че Макс ме поглежда от време на време. Вдигах глава, улавях погледа му и той отместваше своя. Не ядох нищо. Гадеше ми се при мисълта да хапна нещо. Още долавях вкуса на кръв в устата си.
Не знам какво да правя. Не искам да лъжа Гейбриъл, нито искам да пазя в тайна случилото се. Но ако кажа на Гейбриъл, той ще престане да говори с Макс. Мисълта, че е оказал незаслужено доверие на брат си, ще го съсипе, защото Гейбриъл наистина има доверие на Макс. Идолизира го. А не би трябвало.
Не вярвам, че Макс е влюбен в мен. Мисля, че той мрази Гейбриъл и безумно му завижда. И иска да му отнеме всичко, включително и мен. Сега обаче, след като му се опълчих, не мисля, че ще ми досажда отново, поне се надявам. Поне за известно време.
Ето защо засега ще мълча.
Разбира се, Гейбриъл ме чете като отворена книга. Или може би не съм много добра актриса. Снощи, докато се приготвяхме да си лягаме, той каза, че съм се държала странно през цялото време, докато Макс е бил у нас.
— Уморена съм, това е всичко.
— Не, има и нещо повече. Ти беше много студена и сдържана. Можеше да се постараеш, рядко го виждаме. Не знам защо имаш такъв проблем с него.
— Нямам проблем. Нямаше нищо общо с Макс, бях разсеяна, мислех за изложбата. Изоставам с работата. Само за това мисля. — Казах го колкото може по-убедително.
Гейбриъл ме изгледа недоверчиво, но не продължи да обсъжда въпроса. Засега. Щяхме отново да се разправяме следващия път, когато видим Макс, но нещо ми нашепваше, че няма да е скоро.
Чувствам се по-добре, след като написах тези редове. Чувствам се някак в по-голяма безопасност, след като излях душата си на хартия. Това означава, че имам доказателство.
Ако някога се стигне дотам.
26 юли
Днес имам рожден ден. Навършвам трийсет и три години.
Странно е. Не си представях, че ще живея толкова много. Изпитвам неспокойното чувство, че съм по-голяма, отколкото беше майка ми. Тя стигна до трийсет и една и после спря. Сега аз я надживях и няма да спра. Ще ставам все по-стара, а майка ми ще си остане същата.
Гейбриъл беше изключително мил тази сутрин — събуди ме с целувки и ми подари трийсет и три червени рози. Красиви са. Той убоде пръста си на едно от трънчетата. Кървавочервена капка с формата на сълза. Беше идеално.
След това ме заведе на пикник в Хампстед Хийт на закуска. Слънцето току-що изгряваше и не бе така горещо. Откъм водата повяваше хладен ветрец и въздухът ухаеше на окосена трева. Легнахме под една плачеща върба край езерото върху синьото одеяло, което си купихме в Мексико. Пихме шампанско и ядохме малки сладки домати с пушена сьомга и залчета хляб. Някъде дълбоко в паметта ми имах неясно усещане, натрапчиво чувство за дежавю, което не можах да определя. Вероятно бе само спомен за истории от детството, приказки и вълшебни дървета, които са портали към други светове. Вероятно и нещо по-прозаично, и след това споменът изплува.
Видях се като много малка. Седях под клоните на върбата в нашата градина в Кеймбридж. С часове се криех там. Може и да не съм била щастливо дете, но през времето, което прекарвах под върбата, чувствах задоволство, както докато лежа тук с Гейбриъл. И сега миналото и настоящето сякаш съществуват едновременно в един идеален момент. Исках този момент да продължи вечно.
Гейбриъл заспа и аз го скицирах, опитвайки се да уловя шарената сянка върху лицето му. Този път улових по-добре очите му — беше по-лесно, защото бяха затворени, поне пресъздадох правилно формата им. Той приличаше на малко момче, свито на кълбо и заспало. Дишаше леко и около устата му имаше трохички.