Приключихме с пикника, върнахме се у дома и правихме секс. А после Гейбриъл ме прегърна и каза нещо изумително:
— Алисия, скъпа, виж какво, искам да говорим за нещо.
Начинът, по който го каза, моментално ме изнерви. Подготвих се, страхувайки се от най-лошото.
— Продължавай.
— Искам да имаме бебе.
Онемях за момент. Бях толкова стъписана, че не знаех какво да кажа.
— Но… ти не искаше деца. Каза, че…
— Забрави го. Промених решението си. Искам да имаме дете. Е? Какво ще кажеш?
Гейбриъл ме гледаше с надежда, докато чакаше отговора ми. Почувствах, че в очите ми напират сълзи, когато отговорих:
— Да. Да, да, да…
Прегърнахме се и плакахме, и се смяхме.
Сега той е в леглото и спи. Аз се измъкнах и пиша всичко това. Искам да запомня този ден до края на живота си. Всяка една секунда от него.
Радостна съм. Изпълнена е надежда.
14.
Продължавах да мисля за онова, което каза Макс Беренсън — за опита за самоубийство на Алисия след смъртта на баща й. Това не се споменаваше в досието й и се зачудих защо.
На другия ден позвъних на Макс. Хванах го тъкмо когато излиза от кантората.
— Искам да ви задам още един-два въпроса, ако нямате нищо против.
— Тъкмо излизам.
— Няма да отнеме много време.
Макс въздъхна пусна слушалката и каза нещо неразбираемо на Таня.
— Пет минути — рече той. — Само толкова получавате.
— Благодаря, признателен съм ви. Споменахте за опита за самоубийство на Алисия. Питам се в коя болница са я лекували?
— Тя не постъпи в болница.
— Не?
— Възстановяваше се в дома си, брат ми се грижеше за нея.
— Но… сигурно я е прегледал лекар? Казахте, че било свръхдоза.
— Да, и разбира се, Гейбриъл повика лекар. И той… лекарят се съгласи да мълчи.
— Кой беше лекарят? Помните ли името му?
Последва мълчание, когато Макс се замисли.
— Съжалявам, не мога да ви кажа… Не си спомням.
— Личният им лекар ли беше?
— Не, сигурен съм, че не беше той. С брат ми имахме един и същ личен лекар. Спомням си, че Гейбриъл изрично ме помоли да не му казвам нищо.
— И сте сигурен, че не си спомняте име?
— Съжалявам. Това ли е всичко? Трябва да тръгвам.
— Само още нещо… Любопитен съм за условията в завещанието на Гейбриъл.
Макс си пое рязко дъх и тонът му мигновено се изостри.
— Завещанието му? Не виждам връзка…
— Алисия ли беше главният наследник?
— Трябва да кажа, че въпросът ви е доста странен.
— Опитвам се да разбера…
— Какво? — прекъсна ме Макс и без да дочака отговор, продължи. Звучеше раздразнено. — Аз бях главният наследник. Алисия наследи много пари от баща си, затова Гейбриъл смяташе, че тя е добре осигурена. И затова завеща на мен по-голямата част от имуществото си. Разбира се, той нямаше представа, че имуществото му ще стане толкова ценно след смъртта му. Това ли е всичко?
— Ами завещанието на Алисия? Кой ще я наследи, когато тя умре?
— Не мога да ви кажа нищо повече — твърдо заяви Макс. — И искрено се надявам, че това е последният ни разговор.
Чух изщракване и той затвори. Но нещо в тона му ми подсказа, че това не е последният ни разговор.
Не се наложи да чакам дълго.
* * *
След обяда Диомед ме повика в кабинета си. Вдигна глава, когато влязох, но не се усмихна.
— Какво те прихваща?
— Моля?
— Не се прави на луд. Знаеш ли кой ми се обади тази сутрин? Макс Беренсън. Каза, че си се свързал с него два пъти и си му задал куп лични въпроси.
— Поисках информация за Алисия. Той нямаше нищо против.
— Е, сега има, нарече го тормоз.
— О, я стига…
— Последното, от което се нуждаем, е някой адвокат да вдига шум. Всичко, което правиш, трябва да бъде в границите на клиниката и под мое ръководство. Разбираш ли?
Ядосах се, но кимнах. Втренчих се в пода като намусен тийнейджър. Диомед реагира по съответния начин и бащински ме потупа по рамото.
— Тео, нека ти дам един съвет. Ти подхождаш по погрешен начин. Задаваш въпроси и търсиш улики, сякаш това е детективска история. — Той се засмя и поклати глава. — Няма да стигнеш до нея така.
— До какво?
— До истината. Спомни си какво е казал Бийон. „Няма спомен — няма желание.“ Тук няма определена програма. Като терапевт единствената ти цел е да присъстваш и да бъдеш възприемчив към чувствата си, докато седиш с Алисия. Само това трябва да правиш. Останалото ще се случи от само себе си.
— Знам — отвърнах. — Прав си.
— Да, така е. И повече не искам да чувам, че си посещавал близките на Алисия, ясно ли е?
— Имаш думата ми.