15.
Същия следобед отидох в Кеймбридж да посетя Пол Роуз, братовчедът на Алисия.
Докато влакът наближаваше гарата, пейзажът стана равнинен и нивите се обагриха в студена синя светлина. Зарадвах се, че съм извън Лондон, небето не беше толкова потискащо и дишах по-леко.
Слязох от влака заедно с група студенти и туристи и използвах джипиес картата на телефона си да ме насочва. Улиците бяха тихи. Чувах стъпките си, които отекват по тротоара. Пътят изведнъж свърши. Отпред имаше пустеещи земи, кална пръст и трева, водещи към реката.
На брега се виждаше само една самотна къща — инатлива и внушителна като голяма червена тухла, забита в калта. Беше грозно викторианско чудовище, стените — обрасли с бръшлян, в градината бяха избуяли всевъзможни растения, предимно бурени. Имах чувството, че природата нахлува и си връща територия, която някога е била нейна.
Това беше родният дом на Алисия. Тук тя е прекарала първите осемнайсет години от живота си. Между тези стени бе формирана личността й. Корените на живота й като зрял човек, всичките причини и последвали решения бяха заровени тук.
Понякога е доста трудно да се разбере защо отговорите за настоящето се крият в миналото.
Една елементарна аналогия може да бъде полезна. Водеща психиатърка в областта на сексуалното насилие веднъж ми каза, че през трийсетте си години на интензивна работа с педофили не е срещала нито един, който да не е малтретиран като малък. Това не означава, че всички малтретирани деца стават насилници; но не е възможно някой, който не е бил малтретиран, да стане насилник. Никой не се ражда лош. Както казва Уиникът: „Бебето не може да мрази майката без първо майката да мрази бебето.“ Като бебета ние сме по същество невинни и непорочни, празна дъска, гъби, които попиват. Присъстват само най-основните потребности: да ядем, да акаме, да обичаме и да бъдем обичани. Но нещо се обърква в зависимост от обстоятелствата, в които се раждаме, и в къщата, в която израстваме. Едно измъчвано, малтретирано дете никога не може да отмъсти реално, тъй като е безсилно и беззащитно, но може — и би трябвало — да изпитва желание за убийство и фантазии за отмъщение във въображението си. Гневът, както и страхът, е по същество реакция. На Алисия й се беше случило нещо лошо, вероятно в ранното детство, което е провокирало импулсите за убийство, появили се години по-късно. Каквато и да е била провокацията, не всеки би взел пушка и би застрелял от упор Гейбриъл в лицето. Всъщност повечето хора не биха могли да го направят. Фактът, че Алисия го е направила, сочи към нещо разстроено в душевния й свят. Ето защо за мен беше изключително важно да разбера какъв е бил животът й в тази къща и какво се е случило, за да я формира и да я направи човека, в който се е превърнала — човек, способен да убива.
Навлязох в избуялата градина през плевели и преплетени диви цветя и заобиколих къщата. Отзад имаше голяма върба — красиво, величествено дърво с дълги голи клони, които се спускаха до земята. Представих си как като малка Алисия е играла тук, в нейния таен вълшебен свят под клоните на върбата, и се усмихнах.
И после изведнъж ме обзе неспокойство. Почувствах, че някой ме наблюдава.
Вдигнах глава към къщата. От прозореца на горния етаж надничаше лице — грозно, на стара жена, притиснато до стъклото, втренчено в мен. Изпитах странен, необясним страх и потръпнах.
Чух стъпките зад мен, но вече беше късно. Последва удар — тежко тупване — и силна болка прониза тила ми.
И след това ми причерня пред очите.
16.
Свестих се, легнал по гръб върху твърдата студена земя. Първото ми усещане беше за болка. Главата ми пулсираше болезнено сякаш черепът ми е разбит. Внимателно докоснах тила си с ръка.
— Няма кръв — каза някакъв глас, — но утре ще имаш неприятна цицина. Да не споменавам за ужасното главоболие.
Погледнах нагоре и за пръв път видях Пол Роуз. Той стоеше над мен и държеше бейзболна бухалка. Беше горе-долу на моите години, но по-висок и широкоплещест. Имаше момчешко лице и рижа коса, същия цвят като на Алисия. Вонеше на уиски.
Опитах да се надигна и да седна, но не можах.
— По-добре не мърдай. Първо се съвземи малко.
— Мисля, че имам сътресение.
— Възможно е.
— Защо го направи, по дяволите…
— Какво очакваше, друже? Помислих, че си крадец.
— Е, не съм.
— Сега го знам, прегледах портфейла ти. Ти си психотерапевт.
Той бръкна в задния си джоб, извади портфейла ми и ми го подхвърли. Портфейлът тупна на гърдите ми. Посегнах да го взема.
— Видях документите ти — каза Пол. — Ти работиш в онази болница — „Дъбравата“?