Кимнах и движението причини пулсиране в главата ми.
— Да.
— Тогава знаеш кой съм аз?
— Братовчедът на Алисия?
— Пол Роуз. — Той протегна ръка. — Нека ти помогна да станеш.
Пол ме изправи на крака с изненадваща лекота, беше силен.
— Можеше да ме убиеш — измърморих, олюлявайки се.
Той повдигна рамене.
— Можеше да си въоръжен. Беше навлязъл незаконно в чужда собственост, какво очакваш? Защо си дошъл?
— Дойдох да говоря с теб. — Направих болезнена гримаса. — Иска ми се да не бях идвал.
— Влез, може да седнеш за малко.
Болеше ме твърде много, за да направя друго освен да го последвам. Главата ми пулсираше при всяка стъпка. Влязохме през задната врата.
Вътре къщата беше порутена както отвън. По стените в кухнята имаше тапети с геометрични мотиви, които бяха демоде от четирийсет години. Бяха се разлепили и се свличаха на парчета — накъдрени, усукани и почернели, сякаш са горели. От паяжините в ъглите на тавана висяха мумифицирани насекоми. Прахта по пода беше толкова дебела, че приличаше на мръсен килим. Догади ми се от вонята на котешка пикня. Преброих най-малко пет котки в кухнята, спяха по столове и други плоскости. На пода имаше отворени найлонови пликове, пълни със смърдящи кутии от котешка храна.
— Седни — каза Пол. — Ще направя чай.
Той подпря бейзболната бухалка на стената до вратата. Не я изпусках от поглед, не се чувствах в безопасност край Пол.
Той ми даде напукана чаша с чай.
— Изпий го.
— Имаш ли болкоуспокояващи?
— Имам аспирин някъде, ще го потърся. Вземи… — Пол ми подаде бутилка уиски. — Това ще помогне.
Той наля малко уиски в чашата ми и отпих глътка. Чаят беше горещ, сладък и силен. Настъпи мълчание, докато Пол ме гледаше и пиеше чая си. Погледът му беше пронизителен като на Алисия.
— Как е тя? — попита той накрая и преди да отговоря, продължи: — Не съм ходил да я видя. Не е лесно да се измъкна от тук… Мама не е добре. Не искам да я оставям сама.
— Разбирам. Кога за последен път видя Алисия?
— О, преди години. Отдавна не съм я виждал. Изгубихме връзка. Бях на сватбата им и след това я видях един-два пъти, но… Мисля, че Гейбриъл се държеше доста собственически с нея. Тя престана да се обажда, след като се ожениха. Престана да идва тук. Честно казано, мама много се обиди.
Не казах нищо. Трудно ми беше да мисля, когато главата ми пулсира. Пол ме наблюдаваше.
— Е, за какво искаше да говориш с мен? — попита той.
— Исках да ти задам няколко въпроса за Алисия. За… детството й.
Пол кимна и наля уиски в чашата си, изглеждаше спокоен. Уискито оказа въздействието си и върху мен, отслаби болката ми и вече бях в състояние да разсъждавам по-ясно. Съсредоточи се, помислих си. Измъкни факти. И после се разкарай оттук, по дяволите.
— Израснали сте заедно, така ли?
Той кимна.
— Мама и аз се преместихме тук, когато татко почина. Бях на осем-девет години. Уж щеше да е временно, но после майката на Алисия загина в катастрофа… Затова мама реши да останем — за да се грижи за Алисия и чичо Върнън.
— Върнън Роуз — бащата на Алисия?
— Да.
— И Върнън почина преди няколко години?
— Да. — Пол се намръщи. — Самоуби се. Обеси се. Горе на тавана. Аз открих трупа.
— Сигурно е било ужасно.
— Да, беше тежко, особено за Алисия. Като се замисля, тогава я видях за последен път, на погребението на чичо Върнън. Тя беше в много лошо състояние. — Пол стана. — Искаш ли още едно питие?
Приготвих се да откажа, но той продължи да говори и ми наля още уиски.
— Никога не съм вярвал, че Алисия е убила Гейбриъл. Няма логика.
— Защо?
— Ами, тя изобщо не е такава. Не е склонна към насилие.
Сега обаче е такава, помислих си, но не казах нищо. Пол отпи глътка уиски и попита:
— Още ли не говори?
— Не, не говори.
— Няма логика. В нищо. Знаеш ли, мисля, че Алисия е била…
Прекъсна ни думкане на горния етаж. Чу се приглушен женски глас, думите бяха неразбираеми.
Пол скочи на крака.
— Един момент — каза той и излезе. Забърза към стълбите и повиши тон: — Наред ли е всичко, мамо?
В отговор последва мърморене, което не разбрах.
— Какво? А, добре. Чакай малко. — Гласът му прозвуча неспокойно. Пол ме погледна от коридора и се намръщи, а после ми кимна. — Тя иска да се качиш горе.
17.
Държах се по-стабилно на крака, но все още чувствах немощ. Последвах Пол, който затрополи нагоре по прашното стълбище.
Лидия Роуз ни чакаше на площадката. Познах я по намръщеното лице от прозореца. Дългите й бели коси бяха разпуснати по раменете като паяжина. Беше невъобразимо дебела — с подут врат, месести ръце и масивни крака като дървесен ствол. Подпираше се на бастун, огънат под тежестта й, сякаш всеки момент ще се счупи.