— А, да. Мислех, че се е преместила да живее в Ню Йорк.
— Да, но сега се връща. — Кати замълча за момент. — Иска да се срещнем в четвъртък… вечерта, след репетицията.
Не знам какво предизвика подозренията ми. Дали защото Кати гледа към мен, но не ме поглежда в очите? Почувствах, че лъже. Не казах нищо, нито пък Кати. Излезе от спалнята. Чух я в банята да плюе пастата за зъби и да си изплаква устата.
Вероятно няма нищо. Вероятно е напълно невинно и Кати наистина ще се види с Никол в четвъртък.
Вероятно.
Има само един начин да разбера.
19.
Този път пред галерията нямаше опашка както в онзи ден преди шест години, когато отидох да видя „Алкестида“. Сега на витрината имаше творба на друг художник и макар че вероятно е талантлив, липсваше му лошата слава на Алисия и последвалия магнетизъм — да привлича тълпите.
Влязох в галерията и потръпнах. Вътре беше по-студено, отколкото на улицата. Както в температурата, така и в атмосферата се долавяше нещо смразяващо. Миришеше на голи стоманени греди и гол бетонен под. Помислих си, че галерията е бездушна. Празна.
Галеристът седеше зад бюрото си и стана, когато приближих.
Жан-Феликс Мартин изглеждаше на четирийсет и няколко години, красив мъж с черни очи и черна коса и прилепнала по тялото тениска с червен череп. Казах му кой съм и защо съм дошъл. За моя изненада, той нямаше нищо против да говори за Алисия. Говореше с акцент, попитах го дали не е французин.
— Роден съм в Париж. Но съм тук още от студент, най-малко двайсет години. Сега се смятам повече за британец. — Жан-Феликс се усмихна и посочи към стаята отзад. — Елате. Ще пием кафе.
— Благодаря.
Той ме заведе в кабинет, който служеше и за склад, претъпкан с купища картини.
— Как е Алисия? — попита Жан-Феликс, докато използваше сложна на вид кафемашина. — Все още ли не говори?
Поклатих глава.
— Не.
Той кимна и въздъхна.
— Колко тъжно. Няма ли да седнете? Какво искате да знаете? Ще направя всичко възможно да отговоря правдиво. — Жан-Феликс ми отправи кисела усмивка, примесена с любопитство. — Въпреки че не съм съвсем сигурен защо сте дошли при мен.
— Вие сте били близки с Алисия, нали? Освен професионалните ви взаимоотношения…
— Кой ви го каза?
— Макс Беренсън, братът на Гейбриъл. Той ми предложи да говоря с вас.
Жан-Феликс завъртя очи.
— О, говорили сте с Макс, така ли? Каква досада.
Той го изрече с такова презрение, че не можех да не се усмихна.
— Познавате ли Макс Беренсън?
— Достатъчно добре. По-добре, отколкото бих искал. — Жан-Феликс ми подаде малка чаша кафе. — С Алисия наистина бяхме близки. Много близки. Познавахме се от години — много преди тя да срещне Гейбриъл.
— Не знаех.
— О, да, учихме заедно в школата по изкуство. И след като се дипломирахме, работихме заедно.
— Имате предвид, че сте си сътрудничили?
— Ами, не съвсем — засмя се той. — Исках да кажа, че бяхме декоратори. Боядисвахме и рисувахме стените на къщи.
— А, разбирам.
— Оказа се, че аз съм по-добър в декорирането на стени, отколкото в рисуването на картини. Затова се отказах горе-долу по същото време, когато Алисия започна да рисува сериозно. И когато станах управител на галерията, стори ми се логично да покажа произведенията на Алисия. Процесът беше съвсем естествен и органичен.
— Да, така звучи. Ами Гейбриъл?
— Какво за него?
Долових раздразнителност, защитна реакция, която ми показа, че това е насока, която си заслужава да изследвам.
— Ами, питам се къде се вмества той в тази динамика. Предполагам, че сте го познавали доста добре.
— Не съвсем.
— Не?
— Не. — Жан-Феликс се поколеба за секунда. — Гейбриъл не отдели време да ме опознае. Той беше много… вглъбен в себе си.
— Говорите така, сякаш не сте го харесвали.
— Мисля, че и той не ме харесваше. Всъщност знам, че не ме харесваше.
— Защо?
— Нямам представа.
— Мислите, че може би е ревнувал? Заради взаимоотношенията ви с Алисия?
Жан-Феликс отпи малка глътка кафе и кимна.
— Да, да, възможно е.
— Вероятно ви е смятал за заплаха?
— Вие ми кажете. Струва ми се, че знаете всички отговори.
Схванах намека му и не го притиснах повече. Опитах друг подход.
— Видели сте Алисия няколко дни преди убийството, нали?
— Да, отидох в дома й да я видя.
— Може ли да ми разкажете малко повече?
— Ами, предстоеше й изложба и тя изоставаше с работата си. Основателно се притесняваше.
— Не бяхте ли виждали новите й творби?
— Не, тя отлагаше цяла вечност. Реших да отида да проверя как е Алисия. Предполагах, че ще е в ателието си в дъното на градината, но не беше там.