Кимнах. И после забелязах в картината нещо, което не видях досега. Наведох се да го разгледам по-отблизо. На масата имаше купа с плодове — ябълки и круши. И върху червените ябълки бяха изобразени някакви петънца — бели хлъзгави точици, които пълзяха около и в плодовете. Посочих ги.
— Това не са ли…
— Личинки? — Жан-Феликс кимна. — Да.
— Интересно, чудя се какво ли означават.
— Картината е чудесна. Шедьовър! Наистина. — Той въздъхна и ме погледна, а след това понижи тон, сякаш Алисия можеше да ни чуе. — Жалко, че не сте я познавали тогава. Алисия беше най-интересният човек, когото съм срещал. Повечето хора в действителност не са живи — ходят като сомнамбули и проспиват живота си. Но Алисия беше толкова изключително жива… Трудно бе да откъснеш очи от нея. — Жан-Феликс отново обърна глава към картината и се втренчи в голото тяло на Алисия. — Толкова е красива.
Погледнах отново тялото на Алисия, но там, където Жан-Феликс виждаше красота, аз видях само болка, самонанесени рани и белези от самонараняване.
— Казвала ли ви е за опита й да се самоубие?
Пробвах, но Жан-Феликс се хвана на въдицата.
— О, знаете за това? Да, разбира се.
— След като баща й починал?
— Алисия беше съкрушена. — Той кимна. — Истината е, че тя е жестоко увредена. Не като художничка, а като човек. Изключително уязвима. Когато баща й се обеси, всичко й дойде в повече… Не можа да го понесе.
— Сигурно много го е обичала.
Жан-Феликс се изсмя задавено и ме погледна така, сякаш съм луд.
— Какво говорите?
— Защо?
— Алисия не го обичаше. Тя мразеше баща си. Презираше го.
Стъписах се.
— Алисия ли ви го каза?
— Да, разбира се. Мразеше го още от малка — откакто почина майка й.
— Но… тогава защо се е опитала да се самоубие след смъртта му? Щом не е било скръб, какво е било?
Той повдигна рамене.
— Може би вина? Кой знае?
Помислих си, че има нещо, което Жан-Феликс не ми казва. Нещо не се връзва. Нещо не е наред.
Телефонът му иззвъня.
— Извинете ме за момент — каза той и се извърна, за да отговори на обаждането. От другия край на линията се чу женски глас. Двамата поговориха малко, уреждайки си среща. — Пак ще ти се обадя, скъпа — каза Жан-Феликс и затвори, а после се обърна към мен. — Съжалявам.
— Няма проблем. Гаджето ви ли беше?
— Само приятелка… Имам много приятели.
Сигурен съм, че имаш, помислих си. Не знам защо почувствах неприязън към него. Докато ме изпращаше, зададох един последен въпрос.
— Само още нещо, Алисия споменавала ли е за някакъв лекар?
— Лекар?
— Явно я е прегледал лекар горе-долу по време на опита й за самоубийство. Опитвам се да го намеря.
— Хмм. — Жан-Феликс се намръщи. — Възможно е… Да, имаше някой…
— Спомняте ли си името му?
Той се замисли няколко секунди и след това поклати глава.
— Съжалявам, не мога да си го спомня, честно.
— Ако се сетите, ще ми се обадите ли?
— Разбира се. Но се съмнявам. — Жан-Феликс ме погледна и се поколеба. — Искате ли да ви дам един съвет?
— С удоволствие.
— Ако искате да накарате Алисия да говори… дайте й бои и четки. Позволете й да рисува. Това е единственият начин, по който тя ще говори. Чрез изкуството си.
— Интересна идея… Много ми помогнахте. Благодаря ви, господин Мартин.
— Наричай ме Жан-Феликс. И когато видиш Алисия кажи й, че я обичам.
Той се усмихна и аз почувствах леко отвращение. В него имаше нещо, което трудно понасям. Ясно е, че Жан-Феликс наистина е бил близък с Алисия. Те се познаваха отдавна и той очевидно я е харесвал. Влюбен ли беше в нея? Не съм сигурен.
Замислих се за изражението на лицето му, докато гледаше „Алкестида“. Да, в очите му имаше обич — но обич към картината, не непременно към художничката. Жан-Феликс обожаваше изкуството. Иначе щеше да посети Алисия в „Дъбравата“, нямаше да се отделя от нея. Знам го със сигурност. Един мъж не изоставя току-така една жена.
Не и ако я обича.
21.
По пътя за работата, влязох в книжарница „Уотър стоунс“ и си купих „Алкестида“. В увода пишеше, че това е най-ранната творба на Еврипид, достигнала до нас, и една от най-малко играните на сцена.11
Започнах да я чета в метрото. Не бих казал, че е увлекателна. Странна пиеса. Мойрите осъждат на смърт Адмет, главния герой. Благодарение на намесата на Аполон обаче, му предлагат вратичка — Адмет може да избегне смъртта, ако съумее да убеди някой друг да умре вместо него. Той моли майка си и баща си да умрат заради него, но те категорично отказват. Трудно е да се разбере какво да си мислим за Адмет в този момент. Поведението му, по всички днешни стандарти, не е героично, древните гърци сигурно са го смятали за глупак. Алкестида е замесена от по-твърдо тесто — тя доброволно предлага да умре вместо съпруга си. Вероятно не очаква, че Адмет ще приеме предложението й, но той го прави, и Алкестида слиза в царството на Хадес. Историята обаче не свършва тук. Има щастлив край, донякъде изкуствена развръзка на драмата чрез намеса на външен фактор. Херакъл измъква Алкестида от подземното царство и победоносно я връща на белия свят. Тя оживява отново. Адмет е трогнат до сълзи заради завръщането на съпругата му. Трудно е да се определят чувствата на Алкестида. Тя мълчи. Не говори.