Стреснах се и изправих гръб, когато го прочетох. Не можах да повярвам.
Прочетох последната страница на трагедията отново, бавно и внимателно:
Алкестида се връща от смъртта и отново е жива. И мълчи — не може или не иска да говори за преживяното. Адмет отчаяно се обръща към Херакъл: „А тя защо стои така безмълвна, а?“12
Няма отговор. Накрая Адмет повежда към къщата Алкестида, която мълчи.
Защо? Защо тя не говори?13
22.
Дневникът на Алисия Беренсън
2 август
Днес е още по-горещо. В Лондон явно е по-горещо, отколкото в Атина, но в Атина поне има плаж.
Днес ми се обади Пол, от Кеймбридж. Изненадах се, когато чух гласа му. Не сме разговаряли месеци. Първата ми мисъл беше, че леля Лидия е умряла. Не се срамувам да кажа, че почувствах облекчение.
Но Пол не се обаждаше за това. Всъщност все още не съм сигурна защо ми се обади. Беше много уклончив. Чаках го да заговори по същество, но той не го направи. Все питаше дали аз съм добре, дали Гейбриъл е добре и измънка нещо от сорта, че Лидия е същата както винаги.
— Ще ти дойда на гости — казах. — Не съм идвала от цяла вечност, но ще дойда.
Истината е, че изпитвам смесени чувства към родния си дом и да бъда там с Лидия и Пол. Затова избягвам да се връщам и накрая се чувствам виновна, но не мога да спечеля и в двата случая.
— Ще бъде хубаво да поговорим, Пол — добавих. — Скоро ще дойда да те видя. Сега ще излизам, затова…
И после Пол каза нещо толкова тихо, че не го чух.
— Моля? Би ли повторил?
— Казах, че съм загазил, Алисия. Нуждая се от помощта ти.
— Какво се е случило?
— Не мога да говоря за това по телефона, трябва да се срещнем.
— Аз… не съм сигурна дали ще мога да тръгна за Кеймбридж веднага.
— Аз ще дойда при теб, днес следобед. Става ли?
В гласа му имаше нещо, което ме накара да се съглася, без да мисля. Пол изглеждаше отчаян.
— Добре. Сигурен ли си, че не можеш да ми кажеш сега?
— Ще се видим по-късно — Пол затвори телефона.
Продължих да си мисля за обаждането му през цялата сутрин. Какво можеше да е толкова сериозно, че Пол да се обърне точно към мен измежду всички? Нещо за Лидия? Или може би къщата? Няма логика.
След обяда не свърших никаква работа. Обвинявах жегата, но всъщност мислите ми витаеха другаде. Обикалях из кухнята и поглеждах през прозорците, докато накрая видях Пол на улицата. Той ми помаха.
— Алисия, здравей.
Първото, което ме порази, бе, че Пол изглежда ужасно. Беше отслабнал много, скулите и челюстта се очертаваха болезнено, слепоочията му бяха хлътнали. Приличаше на скелет, бе изтощен. Уплашен.
Седнахме в кухнята, преносимият вентилатор работеше. Предложих на Пол бира, но той каза, че предпочита нещо по-силно и това ме изненада, не си спомням да пиеше много. Налях му уиски — малко — и той го изгълта на един дъх, мислеше си, че не го гледам.
Отначало не говореше. Седяхме и мълчахме. И след това Пол повтори онова, което каза по телефона. Същите думи.
— Загазил съм!
Попитах го какво има предвид. Дали не е заради къщата.
Той ме погледна недоумяващо.
— Не, не е къщата.
— Тогава какво?
— Аз — отговори Пол, поколеба се за момент и после изплю камъчето. — Играя хазарт. И се боя, че губя много…
Оказа се, че той играе хазарт от години. Започнал с намерението да се махне от къщата — да отиде някъде, да прави нещо, да се позабавлява. Не можех да го виня, в живота с Лидия имаше малко развлечения. Пол обаче започнал да губи все повече и положението станало неконтролируемо. Бръкнал и в спестовната сметка, а там нямало много.
— Колко ти трябват? — попитах.
— Двайсет бона.
Не повярвах на ушите си.
— Загубил си двайсет хиляди?
— Не наведнъж. Взех назаем от едни хора. И сега те искат да им върна парите.
— Какви хора?
— Ако не им ги върна, ще си имам неприятности.
— Каза ли на майка си?