Знаех отговора на този въпрос… Пол може и да е неудачник, но не е глупав.
— Не, разбира се, мама ще ме убие. Нуждая се от помощта ти, Алисия. Затова съм дошъл.
— Нямам толкова много пари, Пол.
— Ще ти ги върна. Не ми трябват всичките наведнъж. Само една част.
Не казах нищо. Той продължи да ме моли да му дам някакви пари, колкото и да са. „Онези хора“ искали нещичко още тази вечер. Пол не смееше да се върне с празни ръце.
Не знаех какво да направя. Исках да му помогна, но подозирах, че начинът не е просто да му дам пари. Освен това знаех, че проблемите му няма дълго да останат в тайна от леля Лидия. Не знам аз какво бих направила, ако бях на мястото на Пол. Разправията с Лидия вероятно е по-страшна от лихварите кожодери.
— Ще ти напиша чек — отговорих му накрая.
Пол прочувствено благодари и продължи да мънка: „Благодаря ти, благодаря ти.“ Написах му чек за две хиляди лири, платими на приносителя. Знам, че той не искаше това, но цялата история беше непозната територия за мен. Пък и не вярвах на всичко, което Пол каза. Нещо в думите му звучеше фалшиво.
— Може би ще ти дам повече, след като говоря с Гейбриъл… — казах. — Но е по-добре да измислим друг начин, за да оправим работата. Братът на Гейбриъл е адвокат и вероятно ще може…
Пол подскочи и ужасено поклати глава.
— Не, не, не! Не казвай на Гейбриъл. Не го замесвай! Моля те! Аз ще измисля как да се оправя. Ще реша проблема.
— Ами Лидия? Мисля, че трябва да й…
Пол трескаво разтърси глава и взе чека. Изглеждаше разочарован от сумата, но не каза нищо. След малко си тръгна.
Имах чувството, че съм му изменила. Винаги съм имала това чувство с Пол, още докато бяхме малки. Никога не успявах да отговоря на очакванията му за мен — да бъда майчинска фигура за него. Той би трябвало да ме познава по-добре, аз не съм майчински тип жена.
Казах на Гейбриъл, когато той се върна, и разбира се, той веднага ми се ядоса. Гейбриъл каза, че не е трябвало да давам пари на Пол изобщо; че не му дължа нищо и че не съм отговорна за него.
Знам, че Гейбриъл е прав, но истината е, че пак се чувствам виновна. Аз избягах от онази къща и от Лидия, а Пол остана. Той все още е затворен в капан там. Все още е осемгодишен. Искам да му помогна.
Но не знам как.
6 август
Цял ден рисувах и експериментирах с фона на картината с Исус. Правех скици по снимките ни от Мексико — червеникава, напукана земя и тъмни, бодливи храсти — и си мислех как да уловя онази горещина и необхватна суша, — когато чух Жан-Феликс да ме вика.
За секунда помислих да не му отговарям, да се престоря, че не съм тук. След това обаче чух изтракването на портата и беше късно. Подадох глава навън и го видях да върви през градината. Жан-Феликс ми помаха.
— Хей, кукло — каза той, — безпокоя ли те? Работиш ли?
— Да.
— Добре, добре, продължавай в същия дух. До изложбата остават само шест седмици. Ужасно си изостанала. — Жан-Феликс се засмя с онзи негов дразнещ смях. Изражението ми сигурно ме издаде, защото той побърза да добави: — Шегувам се. Не съм дошъл да те проверявам.
Не казах нищо. Върнах се в ателието и Жан-Феликс ме последва. Придърпа стол пред вентилатора. Запали цигара и димът се завъртя като вихрушка около него. Застанах пред триножника и взех четката. Жан-Феликс говореше, а аз работех. Оплака се от жегата и каза, че Лондон не е проектиран да се справя с такова време. Сравни Лондон в неблагоприятна светлина с Париж и други големи градове. След известно време престанах да го слушам. Той продължи да се оплаква, да се оправдава, да се самосъжалява и да ме отегчава до смърт. Никога не ме пита нищо. Не проявява интерес към мен. Дори след толкова много години аз съм само средство за постигане на неговата цел — публика за „Шоуто на Жан-Феликс“.
Може би не съм любезна към него, той е стар приятел и винаги ме е подкрепял. Жан-Феликс е самотен, това е всичко. Аз също съм самотна. Предпочитам да съм самотна, отколкото да бъда с неподходящ човек. Затова нямах сериозни връзки преди Гейбриъл. Чаках Гейбриъл, някой толкова истински, солиден и искрен, колкото другите бяха фалшиви. Жан-Феликс винаги е ревнувал заради връзката ни. Опитваше се да го скрие — и все още го прави, — но е очевидно, че мрази Гейбриъл. Все роптае против него, намеква, че Гейбриъл не е талантлив като мен и че е суетен и егоцентричен. Мисля, че Жан-Феликс вярва как един ден ще ме спечели на своя страна и че аз ще падна в краката му. Но не съзнава, че с всяка злонамерена забележка и язвителен коментар ме тласка все по-силно в обятията на Гейбриъл.
Жан-Феликс винаги намеква за нашето дълго, дълго приятелство. С това ме държи — жизнерадостта и ентусиазма на онези ранни години, когато бяхме само „ние срещу целия свят“. Но дали съзнава, че се е вкопчил в период от моя живот, когато не бях щастлива? И привързаността ми към Жан-Феликс е пак заради онова време. Ние сме като женени мъж и жена, които вече не се обичат. Днес осъзнах колко много не мога да го понасям.