— Работя — казах му. — Трябва да продължа, затова ако нямаш нищо против…
Той направи гримаса.
— Искаш да си тръгна? Гледам те как рисуваш още откакто за пръв път взе четка в ръката си. Ако съм те разсейвал през всичките тези години, трябваше да ми го кажеш по-рано.
— Сега ти го казвам.
Лицето ми се сгорещи и се ядосвах. Не можех да сдържам гнева си. Опитах се да рисувам, но ръката ми трепереше. Чувствах, че Жан-Феликс ме наблюдава и сякаш чувах как работи мозъкът му — тиктака, бръмчи и се върти.
— Разстроих те, Алисия. Защо? — попита той.
— Току-що ти казах. Не може да се появяваш ей така, неочаквано. Първо трябва да ми напишеш съобщение, или да ми се обадиш.
Настъпи мълчание. Жан-Феликс не прие добре думите ми. Предполагам, че и нямаше друг начин да ги приеме. Не възнамерявах да му го кажа така направо, смятах да му го съобщя по-деликатно. Но някак не съумях да се въздържа. И странното е, че исках да го нараня. Исках да бъда груба.
— Жан-Феликс, чуй ме.
— Слушам.
— Няма лесен начин да ти го кажа. Но след изложбата е време за промяна.
— Каква промяна?
— Смяна на галерията. За мен.
Той ме погледна втрещен. Помислих си, че прилича на малко момче, което всеки момент ще избухне в сълзи. Не изпитвах нищо друго освен раздразнение.
— Време е за ново начало — продължих. — И за двама ни.
— Разбирам. — Жан-Феликс пак запали цигара. — Предполагам, че идеята е на Гейбриъл.
— Гейбриъл няма нищо общо с това.
— Той ме мрази и в червата.
— Не ставай глупав.
— Гейбриъл отрови съзнанието ти… срещу мен. Видях го как се случва. Прави го от години.
— Не е вярно.
— Има ли друго обяснение? Каква друга причина има да ми забиеш нож в гърба?
— Не бъди толкова драматичен. Става дума само за галерията, не за теб и мен. Пак може да сме приятели и да се виждаме.
— Ако първо ти изпратя съобщение, или ти се обадя? — Той се изсмя и започна да говори бързо, сякаш се опитваше да каже всичко, преди да го спра. — Еха! Еха! Еха! През цялото това време аз наистина вярвах в нещо — в теб и мен, — а сега ти си решила, че не е било нищо. Ей така, изведнъж. Никой друг не държи на теб както аз. Никой друг!
— Жан-Феликс, моля те…
— Не мога да повярвам, че го реши така лековато!
— Изчаках известно време, за да ти кажа.
Очевидно не биваше да го казвам. Жан-Феликс се стъписа.
— Как така си чакала известно време? Колко?
— Не знам.
— И си се преструвала пред мен? Така ли? Боже, Алисия! Не слагай край по този начин, не ме изхвърляй!
— Не те изхвърлям. Недей да драматизираш. Ще си останем приятели завинаги.
— Нека забавим малко нещата. Знаеш ли защо дойдох? Да те поканя на театър в петък. — Той извади два билета от вътрешния джоб на сакото си и ми ги показа. Бяха за някаква трагедия от Еврипид в Националния театър. — Искам да дойдеш с мен. Това е по-цивилизован начин да се сбогуваме, не мислиш ли? Заради доброто старо време. Не ми отказвай!
Поколебах се. Това беше последното, което исках да направя. Не исках обаче да го разстройвам още повече. В онзи момент мисля, че бих се съгласила на всичко само за да го разкарам от тук. Затова казах „да“.
22:30 ч.
Гейбриъл се прибра, у дома и аз му разказах какво се случи с Жан-Феликс. Той отвърна, че никога не е разбирал приятелството ни, че Жан-Феликс е противен и че не му харесва начина, по който ме гледа.
— Как ме гледа?
— Сякаш те притежава. Мисля, че трябва да напуснеш галерията веднага — преди изложбата.
— Не мога да го направя, Гейбриъл. Късно е. Не искам Жан-Феликс да ме намрази. Не знаеш колко отмъстителен може да бъде.
— Говориш така, сякаш се страхуваш от него, Алисия.
— Не се страхувам. По-лесно е да се отдръпна постепенно.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Той е влюбен в теб. Знаеш го, нали?
Не оспорих. Но Гейбриъл греши, Жан-Феликс не е влюбен в мен. Той е по-привързан към картините ми, отколкото към мен. И това е още една причина да се махна от него. Изобщо не му пука за мен. Но Гейбриъл е прав за едно.
Наистина се страхувам от Жан-Феликс.
23.
Намерих Диомед в кабинета му. Седеше на високо столче пред арфата си със златисти струни.
— Красив предмет — отбелязах.
Той кимна.