24.
— Мисля, че идеята е чудесна — каза Роуина.
— Наистина ли? — Опитах се да не изглеждам изненадан.
— О, да. Единственият проблем е, че Алисия няма да се съгласи.
— Защо си толкова сигурна?
Роуина изсумтя презрително.
— Защото Алисия е най-малко отзивчивата и необщителна кучка, с която съм работила.
— Аха.
Последвах Роуина в стаята за изкуство. Подът беше изпръскан с боя като абстрактна мозайка. На стените бяха окачени рисунки — някои добри, други просто странни.
Роуина бе с къса руса коса, с намръщено лице и отегчено, отблъскващо държане, несъмнено в резултат на безбрежното море от неотзивчиви пациенти. Алисия явно беше едно такова разочарование.
— Не участва ли в арт терапията? — попитах.
— Не. — Роуина продължи да подрежда произведения на изкуството на рафта, докато говореше. — Имах големи надежди, когато Алисия се включи в групата, и направих всичко възможно да я накарам да се почувства добре дошла, но тя само седи и гледа празния лист. Нищо не може да я накара да рисува, нито дори да вземе молива. Тя е ужасен пример за другите.
Кимнах съчувствено. Целта на арт терапията е да накара пациентите да рисуват и да оцветяват, и най-важното — да говорят за произведенията си и да ги свържат с емоционалното си състояние. Това е страхотен начин да изразят подсъзнанието си на лист хартия и така да бъде обмислено и обсъдено.
Както винаги, всичко се свежда до индивидуалните умения на терапевта. Рут казваше, че твърде малко терапевти умеят да го правят или имат необходимата интуиция — повечето са просто водопроводчици. Според мен Роуина беше водопроводчик. Явно се чувстваше обидена от презрителното отношение на Алисия. Опитах се да я омилостивя, доколкото мога.
— Вероятно е болезнено за нея — подхвърлих внимателно.
— Болезнено?
— Ами, за художник с нейните способности сигурно не е лесно да седи и да рисува с другите пациентки.
— Защо? Защото тя е над това? Виждала съм творбите й. Изобщо не ги оценявам високо.
Тя сви устни, сякаш е вкусила нещо неприятно. Ето защо значи Роуина не харесва Алисия. Завиждаше й.
— Всеки може да рисува така — добави тя. — Не е трудно да се изобрази нещо фотореалистично. Трудното е да имаш свое виждане.
Не исках да се впускам в дебат за изкуството на Алисия.
— Тогава може би ще се радваш, ако те отърва от нея?
Роуина ме стрелна с поглед.
— Добре дошъл си да я вземеш.
— Благодаря, признателен съм ти.
Тя изсумтя презрително.
— Ще трябва да осигуриш и материалите за рисуването. Моят бюджет не включва маслени бои.
25.
— Трябва да ти призная нещо.
Алисия ме погледна. Продължих да говоря, като я наблюдавах внимателно.
— Онзи ден минах покрай старата ти галерия, бях в Сохо. Влязох вътре. Управителят беше така любезен да ми покаже някои от картините ти. Той е стар твой приятел, Жан-Феликс Мартин?
Зачаках реакция, но Алисия не мигна дори.
— Надявам се, че няма да го възприемеш като нарушаване на личното ти пространство. Може би първо трябваше да те попитам. Дано да нямаш нищо против.
Пак никаква реакция.
— Видях две картини, които не съм виждал преди това. Онази на майка ти… и другата, на леля ти, Лидия Роуз.
Алисия бавно вдигна глава и ме погледна. В очите й имаше израз, който не бях виждал досега. Не можах да го определя точно. Може би… присмех?
— Отделно от очевидния интерес за мен — имам предвид като твой терапевт, — мисля, че картините са въздействащи и на личностно ниво. Те говорят изключително красноречиво.
Алисия сведе поглед. Губеше интерес. Побързах да продължа.
— Поразиха ме две неща. В картината с автомобилната злополука с майка ти липсва нещо… Не си се нарисувала в колата, въпреки че си била там.
Никаква реакция.
— Питам се дали това означава, че смяташ трагедията само за нейна? Защото е умряла? Но в действителност в колата е имало и едно момиченце, чието чувство на загуба, според мен, не е било потвърдено и не е напълно преживяно.
Алисия помръдна глава и ме изгледа — предизвикателно. Бях докоснал нещо.
— Попитах Жан-Феликс за автопортрета ти, Алисия. Какво означава. И той предложи да прочета това.
Извадих книжката с пиесата „Алкестида“ и я плъзнах по масичката за кафе. Алисия я погледна.
— „А тя защо стои така безмълвна, а?“ Това пита Адмет. И аз си задавам същия въпрос, Алисия. Какво не можеш да кажеш? Защо трябва да мълчиш?
Тя затвори очи. Искаше да изчезна. Разговорът свърши. Погледнах часовника на стената зад нея. Сеансът почти беше приключил. Оставаха няколко минути.