Кати обаче не се качи на метрото, а прекоси станцията, излезе от другата страна и продължи да върви към Чаринг Крос Роуд. Последвах я. Застанах на няколко крачки зад нея на светофара. След това пресякохме Чаринг Крос Роуд и се отправихме към Сохо. Следвах я по тесните улици. Тя зави надясно, после наляво и след това пак надясно. И после изведнъж спря. Застана на ъгъла на Лексингтън Стрийт и зачака.
Това беше мястото на срещата. Добро място — централно, оживено, анонимно. Поколебах се и се вмъкнах в пъба на ъгъла. Заех позиция до бара, откъдето през прозореца ясно виждах Кати на отсрещната страна на улицата. Барманът, отегчен и с буйна брада, ме погледна.
— Да?
— Една бира. „Гинес“.
Той се прозя и отиде в другия край на бара да налее бирата. Не откъсвах очи от Кати. Бях убеден, че тя не може да ме види през прозореца, дори ако гледа насам. По едно време Кати погледна право към мен. Сърцето ми спря за миг. Бях сигурен, че ме е забелязала, но не, Кати отмести очи.
Минутите минаваха. Тя чакаше. Аз също чаках. Пиех бавно бирата и наблюдавах. Който и да е, мъжът явно не бързаше. На Кати това нямаше да й хареса. Не обича да я карат да чака, въпреки че самата тя непрекъснато закъснява. Виждах, че Кати се дразни, мръщи се и поглежда часовника.
И после един мъж пресече улицата и се насочи към нея. За няколко секунди го огледах и прецених. Имаше атлетично телосложение и дълга до раменете руса коса. Това ме изненада, защото Кати винаги е казвала, че си пада само по мъже с тъмна коса и очи като моите — освен ако, разбира се, пак не ме е лъгала.
Мъжът мина покрай нея. Тя дори не го погледна. Скоро се скри от погледа ми, явно не е той. Запитах се дали с Кати не си мислим едно и също нещо — бяха ли й вързали тенекия?
И после Кати отвори широко очи и се усмихна. Помаха на някой от отсрещната страна на улицата, но не го виждах. Най-после, помислих си. Това е той. Протегнах врат да видя.
И за моя изненада, към Кати изтича блондинка с вид на курва, на трийсетина години, с невъзможно къса пола и невероятно високи токчета. Веднага я познах. Никол. Двете се поздравиха с прегръдки и целувки. Хванаха се под ръка и тръгнаха, като разговаряха и се смееха. Оказа се, че Кати не излъга, че ще се среща с Никол.
Стъписах се, когато си изясних чувствата. Би трябвало да изпитам огромно облекчение, че Кати ми е казала истината. Би трябвало да съм благодарен. Но не бях.
Бях разочарован. Отново грешах.
28.
— Е, какво ще кажеш, Алисия? Много светлина, а? Харесва ли ти?
Юри гордо показваше новото ателие. Негова беше идеята да вземем неизползваната стая до „Аквариума“ и аз се съгласих. Тази идея ми се стори по-добра, отколкото да споделям стаята за арт терапия на Роуина. Като имах предвид очевидната й враждебност, това би създало затруднения. Сега Алисия имаше собствено ателие и беше свободна да рисува когато иска и без да я безпокоят.
Алисия се огледа. Триножникът й беше разопакован и поставен до прозореца, където имаше най-много светлина. Кутията с маслените й бои беше отворена на масата. Юри ми намигна, когато Алисия се приближи до масата. Той беше въодушевен от плана с рисуването и аз му бях благодарен за подкрепата. Юри се оказа полезен съюзник и несъмнено най-популярният член на персонала, поне сред пациентките. Той ми кимна и каза:
— Желая ти успех! Сега си сам.
И после излезе. Вратата се затръшна след него, но Алисия, изглежда, не чу трясъка.
Тя беше в своя свят. Наведе се над масата и разгледа боите с лека усмивка на лицето. Взе четките от косми на самур и ги погали сякаш бяха нежни цветя. Разопакова три тубички маслени бои — пруско синьо, индийско жълто и кадмиево червено — и ги постави в редица. След това се обърна към платното на триножника и го огледа. Дълго стоя така, сякаш изпадна в транс, замечта се. Съзнанието й беше другаде, някак избягало далеч отвъд стаята. Накрая Алисия излезе от унеса и отново се обърна към масата. Изстиска малко бяла боя върху палитрата и я смеси с малко количество червено. Налагаше се да смесва боите с четка за рисуване, защото ножовете за палитрата бяха конфискувани от Стефани на място, веднага след пристигането им в „Дъбравата“, по очевидни причини.
Алисия вдигна четка и направи един щрих — една-единствена червена ивица боя в средата на бялото пространство.
Тя се вгледа в нея за момент. И после — още един щрих. И още един. Скоро рисуваше, без да спира или да се колебае, е абсолютно плавни движения. Беше нещо като танц — Алисия и платното. Стоях и просто гледах фигурите, които тя създаваше.