Мълчах, затаил дъх.
Имах чувството, че присъствам на интимен момент, че гледам как диво животно ражда. И въпреки че съзнаваше присъствието ми, Алисия, изглежда, нямаше нищо против. Тя вдигаше глава от време на време, докато рисува, и ме поглеждаше.
Сякаш ме изучаваше.
* * *
През следващите няколко дни картината постепенно започна да приема по-конкретни очертания, отначало груби скици, но със засилваща се яснота — и изведнъж се появи на платното с експлозията на примитивен фотореалистичен блясък.
Алисия беше нарисувала сграда от червени тухли — несъмнено „Дъбравата“. Беше обхваната от пламъци и изгаряше до основи. Сред пожара се забелязваха две фигури. Мъж и жена бягаха от огъня. Жената несъмнено беше Алисия — червената й коса беше с цвета на пламъците. В мъжа познах себе си. Носех на ръце Алисия и я държах високо, докато огънят ближеше глезените ми.
Не можах да определя дали съм изобразен как спасявам Алисия, или се готвя да я хвърля в пламъците.
29.
— Това е нелепо — недоволстваше тя. — Идвам тук от години и досега никой не ми е казвал да се обадя предварително! Не мога да чакам цял ден. Аз съм изключително зает човек.
На рецепцията стоеше американка и на висок глас се оплакваше на Стефани Кларк. Познах я. Барби Хелман, от вестниците и телевизионните репортажи за убийството на Гейбриъл. Съседката на Алисия в Хампстед. Беше чула изстрелите в нощта на убийството и се обадила на полицията.
Барби беше от Калифорния блондинка, на шейсет и няколко години, а може би и повече. Беше се заляла с „Шанел №5“ и имаше доста на брой пластични операции. Името съвсем й подхождаше — наистина прилича на стресната кукла Барби. Явно е свикнала да получава всичко, което поиска. Затова бяха и шумните й протести в приемната, когато разбра, че трябва предварително да си уговори час, за да посети някоя от пациентките.
— Искам да говоря с управителя — заяви Барби високопарно, сякаш това е ресторант, а не психиатрично отделение. — Това е абсурдно. Къде е той?
— Аз съм управителката, госпожо Хелман — отвърна Стефани. — Срещали сме се.
За пръв път изпитах известно съчувствие към Стефани. Трудно беше да не я съжалиш, че е обект на атаката на Барби. Госпожа Хелман говореше много и бързо, без да млъква и без да оставя на опонента време за отговор.
— Ами, досега не сте споменавали, че трябва да уговоря час — и Барби се изсмя силно. — За Бога, по-лесно е да си запазя маса в „Айви“!
Приближих се и невинно се усмихнах на Стефани.
— Мога ли да помогна?
Тя ме погледна раздразнено.
— Не, благодаря. Ще се справя, Тео.
Барби ме огледа с интерес от глава до пети.
— Кой сте пък вие?
— Аз съм Тео Фейбър. Терапевтът на Алисия.
— О, така ли? Колко интересно!
Терапевтите очевидно бяха нещо, на което Барби можеше да реагира положително за разлика от управителите на отделения. Оттук нататък Барби се обръщаше единствено към мен и се държеше със Стефани сякаш тя не е нищо повече от рецепционистка. Трябва доста злорадо да призная, че това ме развесели.
— Сигурно сте нов, щом не се познаваме — заключи Барби. Отворих уста да отговоря, но тя ме изпревари. — Обикновено идвам през два месеца и нещо — този път повече, защото бях в Щатите да видя семейството си, но веднага щом се върнах, си помислих, че трябва да посетя моята Алисия. Тя много ми липсва. Знаете ли, че Алисия беше най-добрата ми приятелка?
— Не, не знаех.
— О, да. Когато дойдоха да живеят в съседната къща, аз много помогнах на Алисия и Гейбриъл да се настанят в квартала. С Алисия станахме изключително близки. Доверявахме си всичко.
— Разбирам.
В приемната влезе Юри и аз му направих знак да дойде при нас.
— Госпожа Хелман е дошла да види Алисия — казах.
— Наричай ме. Барби, скъпи. С Юри сме стари приятели — рече тя и му намигна. — Познаваме се отдавна. Той не е проблемът, а тази госпожа тук…
Барби посочи пренебрежително Стефани, която най-после намери възможност да каже нещо.
— Съжалявам, госпожо Хелман — рече тя, — но политиката на болницата се промени откакто идвахте тук миналата година. Засилихме мерките за сигурност. Отсега нататък ще трябва да се обаждате преди…
— О, Боже, трябва ли пак да повторите всичко това? Ще изкрещя, ако се наложи да го чуя още веднъж! Сякаш животът не е достатъчно сложен.
Стефани се отказа и Юри изведе Барби. Последвах ги. Влязохме в стаята за посещения и зачакахме Алисия. В помещението имаше само маса и два стола. Нямаше прозорци, само противна жълта флуоресцентна светлина. Стоях в ъгъла и чаках. Алисия се появи от другата врата, придружена от две психиатрични сестри. Тя не реагира видимо, когато видя Барби. Приближи се до масата и седна, без да вдига глава. Барби, от друга страна, беше много по-емоционална.