Беше тъмно, когато излязох от дома й. Спрях за момент пред съседната къща — бившият дом на Алисия. Къщата беше продадена скоро след съдебния процес и сега в нея живееха двойка японци. Според Барби били изключително недружелюбни. Тя направила няколко опита да се сближи с тях, но те я отблъснали. Запитах се как бих се почувствал, ако Барби ми е съседка и постоянно идва да ми досажда. Зачудих се какво ли мисли за нея Алисия.
Запалих цигара и се върнах към онова, което току-що бях чул. Алисия казала на Барби, че някой я наблюдава! Полицаите бяха предположили, че Барби търси внимание и си измисля, и затова бяха пренебрегнали историята й. Не бях изненадан. Трудно е да възприемеш Барби Хелман насериозно.
Това означава, че Алисия се е страхувала да се обърне за помощ към Барби — и към Гейбриъл. А после? Дали Алисия го е споделила с някой друг?
Трябва да знам!
Изведнъж се видях като дете. Малко момче, което всеки момент ще се пръсне от тревожност.
Сдържам всичките си ужаси и цялата си болка. Крача безкрайно, неспокоен и уплашен; сам със страховете си от лудия ми баща. Няма на кого да кажа. Никой не би ме изслушал.
Алисия сигурно е била отчаяна като мен, иначе как можеше да се довери на Барби.
Потреперих. И в същия момент почувствах, че някой ме гледа.
Обърнах се, но нямаше никой. Бях сам. Улицата беше безлюдна, тъмна и тиха.
31.
На другата сутрин пристигнах в „Дъбравата“ с намерението да кажа на Алисия за онова, което ми разказа Барби. Но веднага щом влязох в приемната, чух, че някаква жена пищи, в коридора отекваше вой на мъчителна болка.
— Какво има? Какво става?
Пазачът не обърна внимание на въпросите ми, изтича покрай мен и влезе в отделението. Последвах го. Писъците ставаха все по-силни, докато се приближавах. Надявах се, че Алисия е добре и че не е замесена, но имах лошо предчувствие.
Завих зад ъгъла. Пред „Аквариума“ се бяха насъбрали медицински сестри, пациенти и охранители. Диомед говореше по телефона и викаше парамедиците. Ризата му беше изпръскана с кръв. Две сестри бяха коленичили на пода и се грижеха за пищяща жена. Жената не беше Алисия. Беше Елиф.
Елиф се мяташе, пищеше от болка и държеше окървавеното си лице. От окото й се лееше кръв и стърчеше нещо, забито в очната ябълка. Приличаше на пръчка. Но не беше пръчка. Веднага разбрах какво е, беше четка за рисуване.
Алисия стоеше до стената. Държаха я Юри и една друга психиатрична сестра. Но не беше необходимо физическо задържане. Алисия беше абсолютно спокойна и неподвижна като статуя.
Изражението й ми напомни за картината — „Алкестида“. Безучастно и безизразно. Празно.
Тя гледаше право в мен.
И за пръв път изпитах страх от нея.
32.
— Как е Елиф? — попитах Юри. Чаках в „Аквариума“ и го хванах, когато се върна от лечебницата.
— Стабилна е — отговори Юри и тежко въздъхна. — И това е най-доброто, на което можем да се надяваме.
— Искам да я видя.
— Елиф ли? Или Алисия?
— Първо Елиф.
Той кимна.
— Лекарите искат тя да си почива тази нощ, но сутринта ще те заведа при нея.
— Какво се случи? Ти беше ли там? Предполагам, че Алисия е била провокирана.
Юри отново въздъхна и повдигна рамене.
— Не знам. Елиф се мотаеше пред ателието на Алисия. Сигурно е имало някаква разправия. Нямам представа за какво са се скарали.
— В теб ли е ключът? Да отидем да видим, може да намерим някакви следи.
Излязохме от „Аквариума“ и отидохме в ателието на Алисия. Юри отключи вратата, отвори и запали лампата.
И там, на триножника, беше отговорът, който търсехме!
Картината на Алисия, на която „Дъбравата“ гореше в пламъци, беше обезобразена. Върху нея с червена боя грубо беше надраскано „ПАЧАВРА“.
Кимнах.
— Е, това обяснява нещата.
— Мислиш, че го е направила Елиф?
— Че кой друг?
* * *
Намерих Елиф в спешното отделение. Беше подпряна с възглавници на леглото и свързана с интравенозна система. Главата й бе увита с бинтове и марли, които закриваха едното й око. Беше разстроена, ядосана и я болеше.
— Начукай си го — каза тя, когато ме видя.
Придърпах стол до леглото, седнах и заговорих тихо и кротко и с уважение.
— Съжалявам, Елиф. Искрено съжалявам. Случило се е нещо ужасно. Трагедия.
— Прав си, мамка му. А сега чупката и ме остави на мира.
— Разкажи ми какво се случи.
— Кучката избоде шибаното ми око! Ето какво се случи.
— Защо го направи? Скарахте ли се?
— Опитваш се да обвиниш мен? Не съм направила нищо!