Изпитах силно раздразнение от такова пораженство, от уморената му отстъпчивост.
— Отговорът не е да я упоим и да изхвърлим ключа — заявих. — Ние не сме надзиратели в затвор.
— Съгласна съм — обади се Индира, усмихна ми се насърчително и продължи: — Проблемът е, че сме станали толкова страхливи, че предпочитаме да натъпчем пациентите с медикаменти, отколкото да поемем риск. Трябва да бъдем достатъчно смели, за да приемем и толерираме лудостта и да я усмирим, вместо да я заключваме.
Кристиан завъртя очи и се приготви да възрази, но Диомед го изпревари:
— Късно е за това, грешката е моя. Алисия не е подходящ кандидат за психотерапия. Не трябваше да го разрешавам.
Професорът каза, че обвинява себе си, но аз знаех, че всъщност обвинява мен. Всички приковаха погледи в мен: Диомед — разочарован и намръщен; Кристиан — подигравателен и победоносен; Стефани — враждебен; Индира — загрижен.
Помъчих се да не прозвуча така, сякаш се моля.
— Забранете на Алисия да рисува, ако трябва — казах. — Но не спирайте терапията й. Това е единственият начин да установим контакт с нея.
Диомед поклати глава.
— Започвам да подозирам, че тя е недосегаема.
— Дайте ми още малко време…
В гласа му обаче долових нотка на окончателност, която ми подсказа, че няма смисъл да споря повече.
— Не — рече Диомед. — Прекрати сеансите с нея, Тео. Всичко свърши.
34.
Диомед сбърка за снежните облаци. Следобеда не валя сняг, а се изсипа проливен дъжд. Буря с гневни гръмотевици и страховити светкавици.
Чаках Алисия в стаята за терапия и гледах как дъждът барабани и се стича по стъклото на прозореца. Чувствах се уморен и потиснат. Всичко беше загуба на време.
Бях изгубил Алисия, преди да мога да й помогна, и вече няма как да го направя.
На вратата се почука. Юри въведе Алисия в стаята за терапия. Тя изглеждаше по-зле, отколкото очаквах. Беше мъртво бледа, като призрак. Движеше се тромаво и десният й крак непрекъснато трепереше. Проклетият Кристиан, помислих си. Натъпкал я е с лекарства до обезумяване.
Юри излезе и последва дълго мълчание. Алисия не ме поглеждаше. Накрая заговорих, силно и ясно, за да съм сигурен, че тя ще ме разбере.
— Алисия, съжалявам, че са те поставили в изолация. Съжалявам, че трябва да преживееш всичко това.
Никаква реакция. Поколебах се.
— Боя се, че заради онова, което стори на Елиф, терапията ни е прекратена. Решението не беше мое — съвсем не, — но не мога да сторя нищо. Искам да ти предложа тази възможност да говориш за случилото се и да обясниш защо нападна Елиф. И да изразиш разкаянието, което съм сигурен, че изпитваш.
Алисия не каза нищо. Не знаех дали думите ми са проникнали отвъд мъглата от медикаменти.
— Ще ти кажа как се чувствам аз — продължих. — Честно казано, чувствам се ядосан. Ядосан съм, че работата ни свършва, преди дори да сме започнали както трябва, и че ти не положи повече усилия.
Главата й помръдна. Очите й се втренчиха в моите.
— Знам, че се страхуваш — рекох. — Опитвам се да ти помогна, но ти не ми позволяваш. И сега не знам какво да правя.
Млъкнах. Претърпях поражение.
И после Алисия направи нещо, което никога няма да забравя.
Тя протегна към мен треперещата си ръка. Държеше нещо — малко тефтерче с кожени корици.
— Какво е това?
Алисия не отговори. Продължаваше да държи тефтерчето. Погледнах го, изпълнен с любопитство.
— Искаш да го взема?
Тя не отговори. Поколебах се и след това внимателно взех тефтерчето от треперещите й пръсти. Разгърнах го и прелистих страниците. Беше написан на ръка дневник.
Дневникът на Алисия.
Съдейки по почерка, думите бяха написани в хаотично душевно състояние, особено последните страници, където написаното едва се разчиташе — стрелки, начертани под различни ъгли, свързваха параграфите; на някои страници имаше драсканици и рисунки, цветя, вплетени в увивни растения, които закриваха думите и ги правеха нечетливи.
Погледнах Алисия, изгаряйки от любопитство.
— Какво искаш да направя с това?
Въпросът беше излишен. Очевидно беше какво иска Алисия.
Тя искаше да прочета дневника й.
Трета част
„Това именно е нужно да избегна, не бива да приписвам странности на предмети, в които няма нищо особено. Мисля, че тук е опасността при воденето на дневник: човек всичко пресилва, нащрек е, постоянно изопачава истината.“ Жан-Пол Сартр