— Хайде да пийнем по още едно — настоя той. — Само по едно. Заради доброто старо време.
— Не. Трябва да тръгвам.
Опитах се да тръгна, но Жан-Феликс хвана ръката ми.
— Алисия, виж. Трябва да ти кажа нещо.
— Не, моля те, недей. Няма какво да се каже…
— Само ме чуй. Не е това, което си мислиш.
И той беше прав — не беше. Очаквах, че Жан-Феликс ще се позове на нашето приятелство или че ще се опита да ме накара да се почувствам виновна, че напускам галерията му. Но онова, което той ми каза, ме изненада.
— Трябва да внимаваш. Много си доверчива. Хората около теб… вярваш им. Не им вярвай.
Втренчих се недоумяващо в него.
— Какви ги говориш? — попитах чак след няколко секунди. — Какво имаш предвид?
Жан-Феликс само поклати глава и не каза нищо. Пусна ръката ми и тръгна. Извиках след него, но той не спря.
— Жан-Феликс, почакай!
Той не се обърна и се скри зад ъгъла. Стоях там като закована. Не знаех какво да мисля. Какви ги върши Жан-Феликс? Отправя ми някакво загадъчно предупреждение и след това си тръгва без обяснение? Предполагам, че искаше да постигне надмощие над мен и да ме остави несигурна и с чувството, че греша. Е, успя.
Освен това ме ядоса. В известно отношение обаче улесни нещата, поне за мен. Сега съм твърдо решена да го отпиша от живота си. Какво иска да каже с това „хората около мен“? Гейбриъл ли има предвид? Но защо?
Не. Ще избия от главата си тези мисли. Жан-Феликс искаше точно това — да ме обърка. Да ме обсеби. Да застане между мен и Гейбриъл.
Прибрах се у дома. Гейбриъл беше в леглото и спеше. В пет сутринта щеше да става за фотосесия. Аз обаче го събудих и правихме секс. Не можех да се наситя на близостта му и на дълбочината на проникването му в мен. Исках да се слея напълно с него. Да се вмъкна в него и да изчезна.
11 август
Отново видях мъжа. Този път беше малко по-надалеч. Седеше на пейка в парка. Но беше той. Повечето хора бяха с къси панталони и тениски в светли цветове в горещото време, а мъжът беше с тъмна риза и панталон, черни слънчеви очила и шапка. И беше обърнал глава към къщата ни и я гледаше.
Хрумна ми странна мисъл — той може би не е крадец, а художник като мен, и смята да нарисува улицата или нашата къща. Но веднага щом си го помислих, осъзнах, че не е вярно. Ако наистина се кани да нарисува къщата, няма само да седи там, а щеше да я скицира.
Разтревожих се и се обадих на Гейбриъл. Това беше грешка. Знаех, че е зает. Последното, от което се нуждаеше, беше да му звъня уплашена, защото си мисля, че някой наблюдава къщата ни.
Разбира се, само предполагам, че непознатият наблюдава къщата.
Той може би наблюдава мен.
13 август
Мъжът отново е тук.
Видях го малко след като Гейбриъл излезе сутринта. Изкъпах се и го видях през прозореца на банята. Този път беше по-близо до къщата. Стоеше на автобусната спирка, сякаш невинно чака автобуса.
Не знам кого си мисли, че заблуждава.
Облякох се бързо и отидох в кухнята, за да го огледам по-добре. Но той беше изчезнал. Реших да кажа на Гейбриъл, когато се прибере у дома.
Мислех, че Гейбриъл няма да обърне внимание, но той го прие сериозно. Изглеждаше доста разтревожен.
— Жан-Феликс ли е? — попита направо Гейбриъл.
— Не, разбира се, че не е той. Как можа дори да си го помислиш?
Опитах се да прозвуча изненадано и възмутено. Но всъщност и аз си бях задала същия въпрос. Мъжът и Жан-Феликс имаха едно и също телосложение. Можеше да е Жан-Феликс, но дори да е така, не исках да го повярвам. Той не би ме уплашил така. Или пък би го направил?
— Какъв е телефонният номер на Жан-Феликс? Веднага ще му се обадя — каза Гейбриъл.
— Моля те, недей, скъпи. Сигурна съм, че не е той.
— Напълно ли си сигурна?
— Абсолютно. Не се е случило нищо. Не знам защо вдигам такъв голям шум. Няма нищо.
— Колко време стоя там мъжът?
— Не много дълго. Може би час и нещо. И после изчезна.
— Как така изчезна?
— Ей така, изведнъж.
— Аха. Има ли вероятност да си въобразяваш?
Нещо в начина, по който го каза Гейбриъл, ме раздразни.
— Не си въобразявам. Трябва да ми повярваш.
— Вярвам ти.
Но чувствах, че Гейбриъл не ми вярва напълно. Само донякъде. Част от него ми се присмиваше. И това, честно казано, ме ядосва. Вбесява ме толкова много, че трябва да спра до тук. Иначе може да напиша нещо, за което да съжалявам.