14 август
Скочих от леглото веднага щом се събудих. Погледнах през прозореца, надявайки се, че мъжът отново ще е там, за да го види и Гейбриъл, но нямаше и следа от него. Почувствах се още по-глупаво.
Днес следобед реших да отида на разходка въпреки горещината. Исках да съм в парка, далеч от сградите, улиците и други хора, сама с мислите си. Качих се до Парлъмънт Хил, минавайки покрай телата на хора, които се пекат на слънцето, пръснати от двете страни на пътеката. Намерих свободна пейка и седнах. Вгледах се в Лондон, който се мержелееше в далечината.
Докато седях, през цялото време усещах нещо. Непрекъснато се озъртах през рамо, но не видях никой. Но там имаше някой, през цялото време. Чувствах го. Наблюдаваше ме.
На връщане минах край езерото. Случайно вдигнах глава и мъжът беше там. Стоеше до водата от другата страна, твърде далеч, за да го видя ясно, но беше той. Сигурна съм, че е той. Стоеше абсолютно неподвижно и гледаше право в мен.
Изпитах смразяващ страх. И действах инстинктивно.
— Жан-Феликс? — извиках. — Ти ли си? Престани! Престани да ме следиш!
Мъжът не помръдна. Бързо бръкнах в джоба си, извадих телефона си и го снимах. Нямам представа каква полза би имало от това. После се обърнах и забързах покрай езерото, без да поглеждам назад, докато стигна до главната пътека. Страхувах се, че е зад мен.
Обърнах се. Мъжът беше изчезнал.
Надявам се, че не е Жан-Феликс. Искрено се надявам.
Върнах се вкъщи. Чувствах се нервна. Спуснах щорите и угасих лампите. Надникнах през прозореца — и мъжът беше там.
Стоеше на улицата и ме гледаше. Вцепених се. Не знам какво да правя.
Едва не изскочих от кожата си, когато някой ме извика по име:
— Алисия? Алисия, тук ли си?
Беше онази ужасна жена от съседната къща. Барби Хелман. Отидох до задната врата и я отворих. Барби беше влязла през страничната порта и стоеше в градината. Държеше бутилка вино.
— Здравей, миличка — каза тя. — Видях, че не си в ателието и се зачудих къде си.
— Излизах и току-що се върнах.
— Време е за питие — рече Барби е престорен бебешки глас, който понякога използва и който ме дразни.
— Трябва да работя.
— Само по едно, набързо. И после ще тръгвам. Довечера съм на урок по италиански. Какво ще кажеш?
Тя не дочака отговор и влезе в къщата. Каза, че в кухнята е много тъмно, и започна да вдига щорите, без да ме пита. Приготвих се да я спра, но после надникнах навън. На улицата нямаше никой. Мъжът беше изчезнал.
Не знам защо разказах на Барби какво се е случило. Не я харесвам, нито й имам доверие, но предполагам, че бях уплашена и исках да говоря с някого, а тя беше тук. Пихме вино, което не беше характерно за мен, и аз избухнах в сълзи. Барби се втренчи в мен с широко отворени очи и поне веднъж млъкна. След като приключих с разказа си, тя остави бутилката вино и рече:
— Това изисква нещо по-силно. И наля две уискита. — Вземи — каза Барби и ми даде едното. — Нуждаеш се от това.
Тя беше права. Наистина се нуждаех от алкохол. Изпих го и наистина изпитах удоволствие. Сега беше мой ред да слушам, докато Барби говореше. Тя каза, че не иска да ме плаши, но тази работа не й звучи добре.
— Гледала съм го в един милион телевизионни предавания. Той проучва къщата ти, преди да действа.
— Мислиш, че е крадец? — попитах.
Барби повдигна рамене.
— Или изнасилван. Има ли значение? Това е лоша новина, откъдето и да го погледнеш.
Засмях се. Олекна ми и бях благодарна, че някой ме приема сериозно, дори да беше Барби. Показах й снимката на телефона си, но тя не остана въодушевена.
— Изпрати ми я, за да я видя, когато си сложа очилата. Сега ми изглежда само като размазано петно. Кажи ми, спомена ли за това на съпруга си?
Реших да излъжа.
— Не. Още не.
Барби ме изгледа учудено.
— Защо?
— Не знам. Притеснявам се, че Гейбриъл ще си помисли, че преувеличавам или си въобразявам.
— А въобразяваш ли си?
— Не.
Барби изглеждаше доволна.
— Ако Гейбриъл не те приеме сериозно, ние двете ще отидем заедно в полицията. Ти и аз. Аз мога да бъда много убедителна, повярвай ми.
— Благодаря, но съм сигурна, че няма да е необходимо.
— Вече е необходимо. Приеми го сериозно, миличка. Обещай ми, че ще кажеш на Гейбриъл, когато се върне вкъщи.
Кимнах. Но вече бях решила да не казвам нищо повече на Гейбриъл. Няма какво да му казвам. Нямам доказателство, че мъжът ме следи или че ме наблюдава. Барби е права. Снимката не доказва нищо.
Всичко беше във въображението ми. Това щеше да каже Гейбриъл. Най-добре беше да не му казвам нищо и да не рискувам отново да го ядосам.