Ще забравя тази история.
Четири часът сутринта
Нощта беше неприятна.
Гейбриъл си дойде в десет вечерта, капнал от умора. Имал дълъг ден и искаше да си легне рано. И аз се опитах да заспя, но не можах.
И после, преди два часа, чух шум. Разнасяше се от градината. Станах и отидох до прозореца отзад. Погледнах навън. Не видях никого, но почувствах, че някой ме гледа. Някой ме наблюдаваше от сенките.
Съумях да се дръпна от прозореца, изтичах в спалнята, разтърсих Гейбриъл и го събудих.
— Мъжът е навън — казах. — Той е пред къщата.
Гейбриъл не знаеше за какво говоря. Когато разбра, се ядоса.
— Престани, за Бога! Трябва да съм на работа след три часа. Не искам да играя тази шибана игра.
— Не е игра. Ела и погледни. Моля те.
Отидохме до прозореца…
И разбира се, мъжът не беше там. Нямаше никой.
Помолих Гейбриъл да излезе навън и да провери, но той отказа. Върна се горе раздразнен. Опитах се да го вразумя, но Гейбриъл отвърна, че няма да говори с мен и отиде да спи в стаята за гости.
Не си легнах. Седя тук, чакам и се ослушвам, нащрек съм за всеки звук, и проверявам прозорците. Засега няма следа от мъжа.
Само два часа още и ще се съмне.
15 август
Гейбриъл слезе долу, готов да отиде на работа. Когато ме видя до прозореца и осъзна, че не съм спала цяла нощ, той се умълча и започна да се държи странно.
— Седни, Алисия. Трябва да поговорим.
— Да. Трябва да поговорим. За факта, че не ми вярваш.
— Вярвам, че го мислиш.
— Не е същото. Не съм проклета идиотка.
— Не към казал, че си идиотка.
— Тогава какво казваш?
Помислих си, че ще се скараме, затова се изненадах от онова, което каза Гейбриъл. Той заговори шепнешком. Едва го чувах.
— Искам да говориш с един човек, Алисия. Моля те.
— С кого? Полицай?
— Не — отвърна Гейбриъл, отново ядосан. — Не е полицай.
Разбрах какво има предвид, но исках да го изрече на глас.
— Тогава кой?
— Лекар.
— Няма да отида на лекар, Гейбриъл…
— Направи го заради мен. Искам да се срещнем някъде по средата.
— Не разбирам какво говориш. По средата на какво? Аз съм тук.
— Не, не си. Ти не си тук!
Гейбриъл изглеждаше много уморен и разстроен. Изпитах желание да го защитя. Да го утеша.
— Няма нищо, скъпи. Всичко ще бъде наред. Ще видиш.
Той поклати глава, сякаш не ми вярваше.
— Ще уредя среща с доктор Уест, веднага щом той има възможност да те приеме. Още днес, ако може. — Гейбриъл се поколеба и ме погледна. — Съгласна ли си?
Той протегна ръка към мен. Исках да я плесна или да я одраскам. Исках да го ухапя или да го ударя, или да се хвърля над масата и да изкрещя: „Мислиш, че съм луда, по дяволите, но не съм луда! Не съм, не съм, не съм!“
Но не казах нищо. Кимнах и хванах ръката му.
— Добре, скъпи — отвърнах. — Както искаш.
16 август
Днес отидох при доктор Уест. Без желание, но отидох.
Реших, че го мразя. Ненавиждам и него, и тясната му къща, и да седя в онази странна малка стая на горния етаж, и да слушам лаенето на кучето му в дневната долу. Песът не млъкна през цялото време, докато бях там. Исках да му изкрещя да престане да лае и си мислех, че доктор Уест ще каже нещо по въпроса, но той се държеше така, сякаш не го чуваше. Вероятно не можеше.
Доктор Уест, изглежда, не чуваше и какво говоря аз. Разказах му какво се случи — за мъжа, който наблюдаваше къщата ни и че го видях да ме следи в Хампстед Хийт. Разказах му всичко, но той не реагира. Само седеше и се усмихваше с онази негова тънка усмивчица. Гледаше ме така, сякаш съм насекомо или нещо подобно. Знам, че доктор Уест уж е приятел на Гейбриъл, но не разбирам как е възможно да са станали приятели. Гейбриъл е толкова приветлив и сърдечен, а доктор Уест е пълна негова противоположност. Странно е това да се каже за лекар, но му липсва доброта.
След като приключих с разказа си, той дълго мълча. Тишината продължи сякаш цяла вечност. Единственият звук беше лаенето на кучето на долния етаж. Започнах психически да се настройвам към лаенето и да изпадам в нещо като транс. Изненадах се, когато доктор Уест заговори.
— Вече сме преживявали това, нали, Алисия?
Погледнах го недоумяващо. Не бях сигурна какво иска да каже.
— Така ли?
Той кимна.
— Да.
— Знам, че си мислиш, че си въобразявам — рекох. — Не си въобразявам. Реално е.
— Същото каза и последния път. Помниш ли? Спомняш ли си какво се случи?
Не отговорих. Не исках да му доставям това удоволствие. Седях там и го гледах гневно, като непослушно дете.
Доктор Уест не изчака отговор и продължи да говори. Напомни ми какво се случи след смъртта на баща ми, за нервната криза, в която изпаднах и параноичните обвинения, които отправих — убедеността, че ме наблюдават, следят и шпионират.