— Ето защо, разбираш, че сме го преживявали, нали?
— Но тогава беше различно. Беше само чувство. В действителност не видях никого. Този път видях някой.
— И кого видя?
— Вече ти казах. Един мъж.
— Опиши го.
Поколебах се.
— Не мога.
— Защо?
— Не го видях ясно. Казах ти — мъжът беше твърде далеч.
— Разбирам.
— И беше скрил лицето си. Носеше шапка и слънчеви очила.
— Много хора носят слънчеви очила в това време. И шапки. Всичките ли крият лицата си?
Започвах да се ядосвам.
— Знам какво се опитваш да направиш.
— Какво?
— Опитваш се да ме накараш да призная, че полудявам, както след смъртта на татко.
— Това ли мислиш, че се случва?
— Не! Не е това! Тогава бях болна. Сега не съм болна. Няма ми нищо, освен факта, че някой ме шпионира и ти не ми вярваш!
Доктор Уест кимна, но не каза нищо и записа нещо в тетрадката си.
— Пак ще ти предпиша лекарства — рече той. — Като предпазна мярка. Не искаме нещата да излязат извън контрол, нали?
Поклатих глава.
— Няма да взимам хапчета.
— Разбирам. Ами, ако откажеш лечение, важно е да си наясно е последиците.
— Какви последици? Заплашваш ли ме?
— Това няма нищо общо е мен. Говоря за съпруга ти. Как мислиш, че се чувства Гейбриъл и какво преживя последния път, когато ти не беше добре?
Представих си Гейбриъл, който чака долу в дневната е лаещото куче.
— Не знам — отвърнах. — Защо не го попиташ?
— Искаш ли той отново да преживее всичко това? Не мислиш ли, че има граница на онова, което може да издържи?
— Какви ги говориш? Ще загубя Гейбриъл? Това ли мислиш?
Догади ми се дори само като го изрекох.
Не можех да понеса мисълта да загубя Гейбриъл. Бих направила всичко, за да го задържа, дори да се престоря, че съм луда, когато знам, че не съм. Ето защо отстъпих. Съгласих се да бъда „честна“ е доктор Уест за мислите и чувствата си и да му кажа, ако чувам гласове. Обещах да взимам хапчетата, които той ми предписа, и да дойда пак след две седмици на контролен преглед.
Доктор Уест изглеждаше доволен. Каза, че може да слезем долу при Гейбриъл. Докато той слизаше по стъпалата пред мен, ми хрумна да протегна ръце и да го блъсна надолу по стълбите. Иска ми се да го бях направила.
Гейбриъл беше в много по-добро настроение, докато се прибирахме у дома. Поглеждаше ме, докато караше колата, и се усмихваше.
— Браво. Гордея се с теб. Ще го превъзмогнем, ще видиш.
Кимнах, но не казах нищо. Защото, разбира се, това са глупости. Ние няма да превъзмогнем нищо.
Аз ще трябва да се справя сама.
Направих грешка, че споделих с някого. Утре ще кажа на Барби да забрави цялата история. Ще обясня, че аз съм я загърбила и не искам да говоря повече за това. Тя ще си помисли, че съм странна и ще се раздразни, защото я лишавам от съпреживяването, но ако се държа нормално, Барби скоро ще го забрави. А колкото до Гейбриъл, ще го успокоя. Ще се държа така, сякаш всичко отново е нормално. Ще демонстрирам идеално актьорско изпълнение. Няма да свалям гарда нито за секунда.
Отбихме се в аптеката и Гейбриъл купи лекарствата ми. Върнахме се у дома и влязохме в кухнята.
Той ми даде жълтите хапчета и чаша вода.
— Изпий ги.
— Не съм дете — отговорих. — Не е необходимо да ми ги слагаш в ръката.
— Знам, че не си дете. Искам само да се уверя, че ще ги глътнеш и няма да ги изхвърлиш.
— Ще ги взема.
— Тогава, хайде.
Гейбриъл ме наблюдаваше, докато слагах хапчетата в устата си и отпивах малка глътка вода.
— Добро момиче — каза той, целуна ме по бузата и излезе от кухнята.
В момента, в който Гейбриъл се обърна с гръб към мен, аз изплюх хапчетата в умивалника и пуснах водата. Таблетките изчезнаха в канала. Няма да взимам никакви лекарства.
Медикаментите, които ми даде доктор Уест последния път едва не ме накараха да полудея. Няма да рискувам това да се случи отново.
Искам да бъда с ума си.
Искам да бъда подготвена.
17 август
Започнах да си крия дневника. На пода в стаята за гости има разкована дъска. Държа го там, скрит, в пространството между дъските. Защо ли? Ами защото съм твърде откровена на тези страници. Не е безопасно да оставям дневника на видно място. Гейбриъл може да го намери, да се бори с любопитството си, но накрая все пак да го отвори и да започне да чете. Ако разбере, че не взимам лекарствата, ще се почувства измамен и обиден. Не бих могла да понеса това.
Слава Богу, че имам този дневник, за да пиша в него. Писането запазва разсъдъка ми. Няма с кого да говоря.